Гаснещ зрак [bg]

— Наказан мъж — промълви Хатарас. — Нямаше нищо.

— Не можете да знаете това!

— Нейният призрак е окован. Ти го влачиш зад себе си. Винаги.

— Точно това е искала тя — каза Вастала. — Отначало.

— Просто лудост, Наказан мъж. Нейната лудост. Прекършен дух, сън, изгубен в мъглите.

— Ние ще чакаме — каза Вастала. — Но за нея, не можем.

— Сънят ѝ беше кошмар, Наказан мъж. Тя се моли като дете. Иска да се върне у дома.

— Но никой дом не я чака. Къщата, където живяхте — с всичките ѝ стаи — все още крещи с нейното престъпление. Да я пратим там значи да я пратим в затвор, яма, самата орис на твоето наказание — но вечна.

— Не — помоли ги той. — Не ѝ правете това — тя имаше причина! Трябва да е имало… нещо, което направих, или не направих!

— Успокой се, Наказан мъж — каза Хатарас. — Ние ще ѝ направим нов дом. Място на покой. Мир.

— И любов.

— Ти ще я усещаш оттам. Ще я усещаш наново. Призракът ѝ ще те докосва отново, но с нежни ръце. Както мъртвите дължат на живите. Мъртвите го дължат, Наказан мъж, за да облекчат скръбта ти и да ти отнемат скръбта, която изпитваш за самия себе си.

Той заплака, а ръцете им се отдръпнаха от него и гласовете им се сляха, звуците не приличаха на думи, но в същото време бяха по-истински някак, сякаш говореха езика на душите.

След малко му се стори, че вече чува нея. Жена си. Плача ѝ, в ответ на неговия. Усети споделената им скръб да приижда и да се отдръпва на вълни, хладна и невъзможно горчиво-сладка. Лудостта отпреди толкова време, безкрайното терзание на несигурност всеки път, щом влезеше в стая, където тя чакаше, страхът от това, което можеше да стане в мига, в който се взреше в подивелите ѝ, паникьосани очи.

Ако имаше магия на света, достойна за силата си, със сигурност беше тази.

„Трябва да кажа на всички. Друга магия има. Пробудена в света, пробудена в душите ни.“

И думите ѝ от онзи сетен ден, преди да замине да даде поръчка на Галаст бъчваря за новите бурета, които щяха да им трябват в имението. „Имам изненада за теб, любими съпруже, за връщането ти. Доказателство за чувствата ми към теб. Ще вкусиш моята любов, Листар, когато се върнеш у дома. Ще я вкусиш, по начин невъобразим. Виж как моята любов те благославя.“

И я беше вкусил, връщайки се у дома изпълнен с нова надежда, и все пак нещо тръпнеше под повърхността на мислите му, някакъв вътрешен страх. Надеждата, вече знаеше, беше жесток звяр. Всяка мисъл — заблуда, всяка въобразима сцена — съвършена в контурите си и напълно фалшива. И когато я намери, с оплетеното въже около врата, беше го преметнала над резето на вратата на спалнята — в къща, опразнена от слуги, всеки от които по-късно се кълнеше, че били отпратени навън по изрична заповед на Листар — и когато осъзна силата на волята, която продължава да затяга въжето, докато тя седи зад вратата, чак тогава разбра благослова на любовта ѝ към него.