Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Що се отнася до краля, очите му бяха налети с кръв и той не смееше да погледне вдовстващата кралица. Ана Австрийска, която беше най-високомерното същество на този свят, унищожаваше домакина с презрението си към всичко, което й се сервираше. Младата кралица, напротив, добра и любознателна, хвалеше Фуке, ядеше с апетит и питаше за названието на някои от плодовете. Фуке отвърна, че и той не им знае названията. Макар че тези плодове бяха от собствените му оранжерии и нерядко той самият ги отглеждаше, тъй като притежаваше знания в екзотичната агрономия. Кралят почувства деликатността й и това още повече го унижи. Той намери кралицата за простовата, а майка си за прекалено надменна. Самият той се стараеше да остане хладен, балансирайки между надменността и простодушната възторженост.
Фуке предварително беше наясно с всичко. Той беше от хората, които умеят да предвиждат.
Кралят обяви, че докато се намира у господин Фуке, иска да обядва, без да се подчинява на етикета, което ще рече с всички. И суперинтендантът се разпореди обядът на краля да се поднася отделно, но все пак на общата маса. Този приготвен с изискан вкус обяд включваше всичко, което обичаше кралят, което винаги му е било по вкуса. Людовик, който се славеше с най-големия апетит в кралството, не можеше да устои пред съблазънта и да се отказва под предлог, че не е гладен.
Фуке направи нещо повече. Подчинявайки се на заповедта на краля, седна заедно с всички, но щом поднесоха супата, стана и започна лично да прислужва на краля. Госпожа Фуке застана зад креслото на вдовстващата кралица. Надменността на Юнона и капризите на Юпитер не устояха пред тази пределна любезност.
Ана Австрийска изяде бисквит, натопен в сос санлюкар, а кралят, опитал всичко, се обърна към Фуке:
— Господин суперинтендант, вашата кухня е над всяка похвала.
След това целият двор се нахвърли на ястията с такова усърдие, с каквото рояк египетски скакалци се нахвърля върху зелено поле. Утолявайки глада си, кралят отново се задълбочи в печални размисли. Той беше тъжен точно толкова, колкото беше необходимо да показва добро настроение, и особено тъжно му ставаше, като виждаше как придворните му ласкаят Фуке.
Д’Артанян ядеше и пиеше с удоволствие. Той вземаше живо участие в разговора, шегуваше се и направи редица наблюдения, които щяха да му бъдат много полезни.
След завършване на вечерята кралят не пожела да пренебрегне вечерната разходка. В парка горяха ярки илюминации. Сякаш и луната се беше отдала на господаря на Во — посребряваше езерата и върховете на дърветата с искрящи елмази. Въздухът беше приятно прохладен. Приятно беше да се ходи из алеите, посипани с пясък. Всичко беше много сполучливо, кралят дори, срещайки на едно кръстовище госпожица Ла Валиер, успя да докосне ръката й и да каже: „Обичам ви“! Никой не чу тези думи освен д’Артанян, който вървеше зад краля. Фуке беше отпред.
Часовете на тази прекрасна нощ течеха неусетно. Кралят поиска да го заведат в спалнята му. След него забързаха и останалите. Кралиците се прибраха в покоите си под звуците на флейти и арфи. Изкачвайки се по стълбите, кралят видя своите мускетари, които д’Артанян беше извикал от Мелен и беше разпоредил да ги нахранят.
Д’Артанян се успокои и забрави своите подозрения.
Беше уморен, вечерял отлично и искаше поне веднъж да си отдъхне добре при един истински крал. „Фуке — каза си той, — ето човек, който е по вкуса ми!“
Тържествено, с церемонии, поведоха краля към покоите на Морфей. Струва си да разкажем за покоите. Това беше най-красивата и най-голямата стая в двореца. На купола, който я увенчаваше, бяха изобразени от Льобрен сънищата, които Морфей изпраща на краля и подчинените му. Всичко мило и приятно, което ни навестява в сънищата, медът и благовонията, цветята и нектара, наслаждението и покоя, които сънят влива в сърцето, всичко това художникът беше вдъхнал на своите фрески. Но ако от едната страна на купола беше нарисувана толкова сладостна картина, от другата страна тя беше ужасна и мрачна. Чаши, от които се излива отрова, стомана, бляскаща над главата на спящия, вещици и призраци в отвратителни маски, полумрак, по-страшен от пламъка или от дълбоката нощ, ето контрастите, които художникът беше противопоставил на своите изящни и нежни образи.