Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Вярно е, Фуке ме нагости щедро. Кажете, Колбер, откъде той взема средства, за да прави такива разходи? Осведомен ли сте?
— Да, ваше величество, аз съм осведомен. Може да се каже, че знам всичко с пълна точност.
— Известно ми е, че вие смятате отлично.
— Това е първото качество, което се изисква от интенданта на финансите.
— Но то не е свойствено за всички. Да, Фуке е богат, много богат и това е известно на всички.
— Както на живите, така и на мъртвите.
— Какво искате да кажете, господин Колбер?
— Живите виждат богатствата на господин Фуке, те виждат, така да се каже, следствието и ръкопляскат. Мъртвите, които знаят по-добре източника на богатството му, обвиняват. Длъжността интендант на финансите нерядко облагодетелства този, който я изпълнява…
— Говорете с мен откровено, не се бойте, ние сме сами.
— Аз никога не се боя от нищо. Моята опора са съвестта ми и подкрепата на моя крал. — Колбер се поклони ниско.
— А ако мъртвите заговорят?
— Понякога те говорят, ваше величество. Прочете това.
— Ах, монсеньор — прошепна Арамис на ухото на принца, който, намирайки се до него, гледаше да не пропусне и дума, — вие сте тук, за да се учите на вашата кралска професия. Опознайте и чисто кралската подлост. Вие присъствате на сцена, която само Бог, или по-точно, самият дявол би могъл да замисли и изпълни. Слушайте, това ще ви потрябва в бъдеще.
Принцът удвои вниманието си и видя как кралят взе подаденото му от Колбер писмо.
— Почеркът на покойния кардинал! — възкликна кралят.
— Ваше величество има превъзходна памет — забеляза Колбер.
Кралят прочете писмото на Мазарини, което е известно на читателя още от караницата между Арамис и госпожа Дьо Шеврьоз.
— Не ми е много ясно — каза кралят.
— Ваше величество няма навиците на чиновник от интендантството.
— Виждам, че става въпрос за пари, дадени на господин Фуке.
— Съвършено вярно. За тринадесет милиона. Сумата си я бива.
— Така. Значи сметките няма да излязат с тринадесет милиона? Това не мога да разбера. Как и защо е възможен подобен недостиг?
— Не казвам, че е възможен. Казвам, че е налице. Не достигат тринадесет милиона. В писмото на краля се сочи предназначението на тази сума и нейният пазител?
— Както виждате, ваше величество, господин Фуке не е върнал тези пари, следователно ги е присвоил. Тринадесет милиона — това е четири пъти повече от разходите, които ваше величество си позволи във Фонтенбло, където, ако помните, ние изразходвахме три милиона.
Да се възкреси в душата на краля споменът за този празник, по време на който от една-единствена дума на Фуке той за първи път почувства, че суперинтендантът го превъзхожда в известно отношение, беше ловко подхвърлена подлост от един неловък човек. Настройвайки по този начин краля, Колбер можеше да спре дотук. И той го почувства. Кралят стана по-мрачен от облак. В очакване на следващите думи Колбер изгаряше от нетърпение, както Филип и Арамис на своя наблюдателен пост.
— Знаете ли какво следва от всичко това, господин Колбер? — каза кралят, като помисли малко. — Това, че ако фактът за присвояването на тринадесетте милиона стане всеобщо достояние…
— Мисля, че това може да се направи още утре, ако кралят…
— Не беше гост на господин Фуке — с достойнство отвърна Людовик.
— Кралят навсякъде е у дома си, ваше величество, особено в тези къщи, които се издържат с негови пари.
— Струва ми се — каза тихо Филип на Арамис, — че архитектът, който е строил този купол, ако беше знаял как ние с вас ще го използваме, щеше да го направи подвижен, та да падне върху главите на такива негодници като този Колбер.
— Аз също си помислих това — каза Арамис, — но Колбер е толкова близо в този момент до краля!
— Вярно, щеше да възникне въпрос за престолонаследника.
— От това би се възползвал за своите интереси вашият по-малък брат. Но нека помълчим и послушаме.
— Ако аз бях крал, нямаше какво да добавя към това, което беше казано. Бих отложил решението си до утре.
Людовик XIV най-после вдигна очи и виждайки чакащия Колбер, рязко смени посоката на разговора:
— Господин Колбер, вече е късно и аз ще си лягам. Довиждане. Сутринта ще ви съобщя решението си.
— Много добре, ваше величество — съгласи се Колбер, който се почувства оскърбен, но се постара да не издава истинските си чувства пред краля. Отправи се заднишком към изхода.
— Слугите ми! — извика кралят. В спалнята влязоха слугите.
Филип искаше да напусне наблюдателния си пост.