Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Господарю — каза той, — господин Колбер пита дали няма да останете да нощувате в Мелен.
— Да нощувам в Мелен? Защо? Кой измисля подобни глупости, когато Фуке ни чака тази вечер?
— Аз се страхувам, че ще пристигнете във Во твърде късно, ваше величество — живо възрази Колбер. — Нали според етикета ваше величество не може да пристигне където и да е, освен в своя дворец, преди квартириерите да разпределят помещенията и да бъде разквартируван гарнизонът.
Д’Артанян започна да хапе мустаците си. Двете кралици също слушаха разговора. Бяха уморени, спеше им се и главно, искаха да попречат на вечерната разходка на краля с дамите и със Сент-Енян, тъй като етикетът изискваше принцесите след пристигането да останат в покоите си, докато придворните дами можеха да подишат чист въздух.
Всички тези на пръв поглед дребни причини се събираха като облачето, което рано или късно предизвиква буря. Кралят нервно хапеше края на камшика си. Как да се излезе от това положение? д’Артанян гледаше краля с умиление, а Колбер се наостряше.
— Да чуем какво казва кралицата — поклони се Людовик. Това внимание проникна в сърцето на Мария-Терезия, на добрата и великодушна кралица, и разполагайки със свобода на избор, тя отвърна:
— Аз с удоволствие ще се подчиня на волята на негово величество.
— За колко време можем да стигнем до Во? — попита Ана Австрийска, като се запъваше на всяка сричка и притискаше ръка към болната си гръд.
— За каретите на техни величества е нужен не повече от час по достатъчно добри пътища — съобщи д’Артанян и добави, след като улови погледа на Людовик, — четвърт час за краля.
— Бихме могли да пристигнем по светло — каза кралят.
— Но разквартируването на конвоя — обади се меко Колбер — ще отнеме толкова време, че кралят нищо няма да спечели от бързата езда.
„Двоен глупак — реши за себе си д’Артанян, — ако исках да подкопая твоя кредит, можех да го направя за десет минути.“
— На мястото на краля — забеляза той, — отправяйки се към господин Фуке, когото знаем като порядъчен човек, аз бих оставил охраната в Мелен и бих пристигнал като приятел, придружен само от началника на гвардията. От това моята особа би станала още по-величествена.
В очите на краля светна радостен пламък:
— Това е добър съвет, госпожи. Ще тръгнем, както се отива при приятел. Поемайте, без да бързате! А ние, господа, напред!
„Ще се огранича с това, че тази вечер ще разговарям с Арамис — каза си д’Артанян, пускайки коня в галоп. — После, Фуке е порядъчен човек, дявол го взел! Казал съм го и трябва да се вярва на това!“
Ето по какъв начин към седем часа вечерта, без тръби и литаври, без изпратена напред гвардия, без мускетари и войници, кралят се показа пред оградата на Во, където от половин час, заобиколен от слуги и приятели, гологлав го чакаше Фуке.
Глава тринадесета
НЕКТАР И АМБРОЗИЯ
Фуке помогна на Людовик да скочи от коня. Людовик изящно стъпи на крака, още по-изящно протегна ръка, която въпреки леката съпротива на краля Фуке целуна с преклонение.
Кралят изяви желание да почака в първия двор пристигането на каретите на кралиците. Това очакване не трая дълго. По заповед на Фуке пътищата бяха приведени в пълен ред и от Мелен до Во нямаше нито един камък, по-голям от яйце. Каретите докараха дамите към осем часа вечерта, като по килим. Бяха приети от госпожа Фуке. В момента на появата им ярък, почти слънчев лъч озари откъм дърветата статуите и вазите. Докато техни величества не влязоха в двореца, това очароващо сияние не загасна.
Всички чудеса, които летописецът описва, рискувайки да съперничи на романиста, натрупва, или по-точно, запечатва в оставения от него разказ, всички вълшебства на победената нощ, цялото удоволствие и разкош, които въздействат върху ума и сърцето, всичко това Фуке поднесе на своя крал в този вълшебен дворец, с какъвто не можеше да се похвали нито един от тогавашните монарси в Европа.
Няма да разказваме за великолепното пиршество, дадено от Фуке на техни величества, нито за концертите и феериите, ще опишем само лицето на краля, което от весело, отворено и щастливо стана мрачно, напрегнато и раздразнено. Той си спомни своя жалък разкош и своя дворец, който беше собственост на кралството, а не негов. Големите лувърски вази, старинната мебел и съдовете на Анри II, Франциск I и Людовик XI бяха само паметници на историята. Те бяха само ценности, имущество, собственост на държавата. Всичко, което кралят видя у Фуке, имаше стойност не само като материал, но и като изработка. Фуке се хранеше в златни съдове, изковани за него от известни художници. Фуке пиеше вино, чието название не беше известно на краля на Франция, и то от такива чаши, че всяка една от тях поотделно струваше колкото цялата изба на краля заедно със съдовете. Какво да кажем за залите, тапетите, картините и цялата прислуга? Редът заместваше етикета, удобството — заповедите, удоволствието и задоволяването на госта бяха най-висш закон за всички, които се подчиняваха на домакина. Този рояк безшумно заети с работа хора, тази маса гости, по-малобройна от обслужващите я, това безсметно количество блюда, златни и сребърни вази, тези потоци светлина, тези камари никому неизвестни цветя, цялата тази хармония, която беше само прелюдия към празненството, очарова всички присъстващи, които нееднократно показваха възхищението си не с думи или жестове, а с мълчание и внимание. Това беше отговорът на придворните, престанали да усещат на врата си юздата на своя господар.