Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
Арамис произнесе тези думи, като се обърна с лице към алкова. Д’Артанян, който се беше облегнал на същия този алков, не можеше да заподозре, че нещо се крие тук. Чувството, с което бяха казани тези думи, тяхната последователност, тържествеността на клетвата, всичко това окончателно успокои мускетаря. Той хвана Арамис за двете ръце и сърдечно ги стисна.
Арамис понесе упреците, без да побледнее, но сега, когато мускетарят го хвалеше, той се изчерви. Да измами д’Артанян беше чест за него, но да вдъхне доверие на д’Артанян беше неловко и срамно.
— Тръгвате ли? — той го прегърна, за да не се види зачервеното му лице.
— Да, служба, няма как. Трябва да получа паролата за тази нощ.
— Къде ще спите?
— В преддверието на кралските покои. А Портос?
— Вземете го с вас, хърка като мечка.
— Така ли… значи той не е настанен при вас? — попита д’Артанян.
— В никакъв случай. Той си има тук някъде свое помещение.
— Превъзходно! — мускетарят се успокои съвсем, след като беше осведомен, че двамата приятели живеят отделно. Рязко докосна рамото на Портос: — Да вървим!
— А! д’Артанян, вие ли сте, скъпи приятелю? По какъв случай? Да, да, та аз съм на празненството във Во…
— И с вашия прекрасен костюм.
— Този господин Коклен дьо Волиер… много, много мило от негова страна, нали?
— Тихо! Така тропате, че ще продъните паркета — каза Арамис.
— Вярно — потвърди д’Артанян, — тази стая е над купола.
— Не съм я заел, за да правя от нея фехтовална зала — добави епископът. — На тавана в кралските покои са изобразени прелестите на съня. Помнете, моят паркет е точно над този таван. Лека нощ, приятели, след десет минути ще бъда в леглото!
Арамис ги изпрати дружелюбно усмихнат. Но едва бяха излезли и той бързо затвори вратата с всички резета, а пускайки щорите на прозореца, извика тихо:
— Монсеньор, монсеньор!
В същия миг иззад алкова, отваряйки подвижната врата, която се намираше до кревата, излезе Филип:
— Интересно какви подозрения има кавалерът д’Артанян?
— Познахте ли го?
— Още преди да се обърнете към него по име.
— Това е нашият капитан на мускетарите.
— Той ми е дълбоко предан — отвърна Филип, като натърти на „ми“.
— Верен е като куче, но понякога хапе. Ако д’Артанян не ви познае, преди да изчезне другият, можете да разчитате на него навеки. Ако не види нищо със собствените си очи, ще остане верен. Ако види прекалено късно, никога няма да признае, че е сгрешил. Той е истински гасконец!
— Така си и мислех. На какво ще посветим сега времето си?
— Ще заемете наблюдателния си пункт и ще наблюдавате как кралят си ляга. Вие лягате, с малката церемония според етикета. Седнете на сгъваемия стол. Аз ще преместя квадрата на паркета. Ще гледате през отвора, направен във фалшивите прозорци на купола. Виждате ли сега?
— Да, виждам Людовик — Филип трепна при вида на своя враг.
— Какво прави сега?
— Кани някакъв човек да седне.
— Спомнете си, принце мой, бележките, портретите. Кой е той?
— Човекът, когото кралят иска да накара да седне до него, е Колбер.
— Колбер в стаята на краля? — извика Арамис. — Немислимо!
— Погледнете!
Арамис погледна през направеното в пода отверстие.
— Да — каза той, — вие сте прав! Това е Колбер. О, монсеньор, какво ли ще чуем сега и какво ще излезе от тази среща между тях?
— Без съмнение нищо хубаво за господин Фуке. Принцът не грешеше. Людовик бе извикал Колбер и той се бе явил при него.
— Седнете, Колбер — каза кралят.
Интендантът, който неотдавна се боеше, че ще му поискат оставката, се зарадва на тази невиждана чест, но отказа да седне.
— Приема ли кралската покана? — запита Арамис.
— Не, той не седна.
Бъдещият крал и бъдещият папа започнаха жадно да подслушват разговора между двамата простосмъртни, намиращи се под краката им.
— Колбер — започна кралят, — днес непрекъснато ми противоречахте.
— Ваше величество… знам това.
— Много добре. Отговора ви ми харесва. Да, вие знаехте това. Трябва да притежаваш мъжество, за да настояваш на своето.
— Рискувах да предизвикам неудоволствието ви, ваше величество, но ако действах другояче, бих ви оставил в неведение относно истинските ви интереси. Можеше да получите стомашно разстройство, ваше величество, тъй като такива пиршества се дават, за да се задуши кралят с тежестта на изисканите блюда.
Шегувайки се грубо, Колбер зачака напрегнато отговора. Людовик XIV, най-тщеславният, но и най-изтънченият човек в своето кралство, прости на Колбер дебелашката шега: