Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Ще кажа, че съм щастлив и горд само поради това, че разбрах вашия замисъл, господин Дербле. Вие ще бъдете кардинал и аз ще ви назнача за пръв министър. След това ще ми кажете какво трябва да направя, за да ви изберат за папа, и аз ще го направя. Искайте от мен всякакви гаранции.
— Това е излишно. Всички мои постъпки ще бъдат с оглед на вашата изгода. Няма да изкача нито едно стъпало, без да издигна и вас със себе си. Винаги ще бъда достатъчно далеч, за да не възбуждам у вас завист, и достатъчно близко, за да бдя над вашите интереси и да пазя вашето приятелство. Всички договори в нашия свят са нетрайни и се нарушават, тъй като обикновено имат предвид само интересите на една страна. Нищо подобно между нас няма и затова не са ми нужни никакви гаранции.
— Значи… моят брат… ще изчезне?
— Да. Ще го похитим в леглото му. Достатъчно е само с пръст да се натисне и подът в стаята, която му е отредена във Во, ще пропадне. Заспивайки под сянката на короната, той ще се събуди в Бастилията. От този момент единственият повелител ще бъдете вие. Единственият стремеж на вашия живот ще бъде да ме запазите близо до себе си.
— Това е истина! Ето ръката ми, господин Дербле.
— Позволете ми, ваше величество, с уважение пред вас да подвия коляно. В деня, когато короната украси вашето чело, тиара — моето, ние ще си разменим целувка.
— Целунете ме сега, днес, бъдете повече от велик, изкусен и възвишен гений, бъдете добър към мен, бъдете мой баща.
Арамис го слушаше почти с нежност. Стори му се, че в сърцето му се появи някакво непознато чувство, но то скоро се изгуби.
„Негов баща! — помисли си. — Да, да, свят баща!“ Те отново седнаха в каретата, която бързо се отправи по пътя към Во льо Виконт.
Глава единадесета
ЗАМЪКЪТ ВО ЛЬО ВИКОНТ
Замъкът Во льо Виконт, разположен на една левга от Мелен, беше построен от Фуке през 1653 година. Пари по това време във Франция нямаше. Всичко беше погълнал Мазарини и Фуке харчеше остатъците. Впрочем у някои хора дори слабостите са плодотворни, дори пороците са полезни и Фуке, влагайки в този дворец милиони, бе успял да привлече към неговия строеж три знаменитости: архитекта Льо Во, специалиста по парковете Ленотр и декоратора на вътрешни помещения Льобрен.
Ако замъкът Во има някакъв недостатък, това е неговата прекалена величественост и изключителен разкош. Построен за поданик, приличаше повече на дворец, отколкото дворците, които Уолси, страхувайки се да не предизвика ревност у своя господар, беше принуден да му подарява. Ако нещо можеше да се предпочете пред великолепието на обширните покои, разкошната позлата, изобилието на картини и статуи, това бяха единствено градините на замъка Во, фонтаните — истинско чудо през 1653 година. Скюдери казва за този дворец, че за да полива градините му, Фуке бил разделил реката на хиляда фонтана и после ги събрал в потоци. Този великолепен дворец беше приготвен да приема монарха, когото наричаха най-великия крал в целия свят. Приятелите на Фуке бяха докарали тук всичко, с което бяха богати: актьори и декоратори, художници и скулптори, поети и майстори на острото перо. Армия слуги, разделена на групи, сновеше из дворовете и обширните коридори, докато Фуке, пристигнал едва сутринта, спокоен и внимателен към всичко, обикаляше замъка и даваше последните си разпореждания на управителя.
Беше 15 август. Върху плещите на бронзовите и мраморни богове падаха отвесни слънчеви лъчи. В чашите на басейните се нагряваше водата и в градините зрееха великолепни праскови.
— Ах, вие не сте опитали прасковите на господин Фуке, твърде млад сте за това! — щеше да каже великият крал петдесет години по-късно.
О, човешка памет! О, фанфари на мълвата! О, слава на този свят! Оня, който отлично си знаеше цената, комуто щеше да остане в наследство цялото състояние на Фуке, който щеше да вземе от него Ленотр и Льобрен, който щеше да изпрати самия Фуке до края на неговите дни в държавна тъмница, същият този щеше да си спомня единствено за прасковите на своя повален, забравен и удушен враг! Тридесет милиона щяха да се хвърлят с ръката на Фуке в неговите басейни, в леярните на неговите скулптори, в мастилниците на неговите поети, в папките на неговите художници и въпреки това щяха да се окажат напразни надеждите на човешката памет. Достатъчно щеше да бъде великият крал да види червена и сочна праскова, за да възкреси в паметта си печалната сянка на последния суперинтендант на Франция.