Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер

— След час — обърна се Арамис към Фуке.

— След час — отвърна той, въздишайки тежко.

— А народът пита за какво са тези кралски празници! — Банският епископ се разсмя искрено.

— Уви, макар че аз не съм народът, също си задавам този въпрос.

— След двадесет и четири часа, монсеньор, ще ви отговоря на него. А сега се усмихвайте, днес е радостен ден.

— Знаете ли, Дербле, ако искате, вярвайте, ако не искате — недейте — разгорещено каза суперинтендантът, показвайки с пръст към виждащия се в далечината кортеж на Людовик, — той не ме обича и аз не горя от любов към него, но сега, когато се приближава към моя дом, не мога да си обясня защо личността му за мен е свещена, той е мой крал и почти ми е скъп.

— Скъп! Вярно е! — повтори Арамис, като си играеше с думите.

— Не се смейте, Дербле, знам, че ако той поиска, бих го обикнал.

— Трябва да кажете това не на мен, а на Колбер. Защото след като стане суперинтендант, ще ви определи пенсия от личните средства на краля.

Като подхвърли тази шега, Арамис се поклони.

— Къде отивате? — попита помрачнял Фуке.

— Монсеньор, трябва да се преоблека. Отивам в синята стая на втория етаж. Тази, която се намира над покоите на краля!

— Защо сте се настанили на толкова неудобно място? Там не можете дори да помръднете!

— Нощем, монсеньор, аз спя или чета в леглото. При мен има само един човек. Никой освен четец не ми е нужен. Прощавайте, монсеньор. Не се преуморявайте, приятелю. Пазете силите си за пристигането на негово величество краля.

— Ще се видим по-късно с вас. Къде е вашият приятел Дьо Валон?

— Настанил съм го до мен. Облича се.

Фуке се сбогува с усмивка и тръгна като главнокомандващ, който оглежда постовете преди приближаването на неприятеля.