Градът на златната сянка

— Групичка безнадеждни идиоти, които заедно се напъват да разрешат привидно неразрешима задачка, така ли? — каза Сладкия Уилям с весел подигравчийско-презрителен тон. — Да де, да де, това ми звучи точно в онзи стил, по който си падаш, като те гледам, сладурче. Но върви и за описание на някоя смахната, параноична религиозна секта. „О, не, само ние, малцината умници, разбираме, че светът свършва! Но ако се нанесем в тези канали и носим специалните си шапки от алуминиево фолио, единствено ние ще се спасим!“ Спести ми точно тези драма, моля те. Предполагам, че сега всичките ще се вредите да разказвате жалкия си животец. — Той засенчи с длан челото си, сякаш му идваше твърде много и не би могъл да го понесе. — Е, милички, довършете си тоя чай за смахнати без мене. Ще може ли някой само да изключи оная тъпотия, която ми се бърка в командния интерфейс?

Боливар Атаско изведнъж рязко се надигна от стола си, после стана и направи няколко несигурни крачки. Рени си помисли, че се е обидил на това конте, Сладкия Уилям, но Атаско замръзна на място, разперил ръце, като че ли да запази равновесие. Последва дълга, изпълнена с очакване тишина.

— Той май се изключи — обади се Селърс. — Може би…

Мартин запищя. Плесна се по челото и се свлече на колене, виейки като алармена система, предупреждаваща за изтичане на отровен газ.

— Какво има? — извика Рени. — Мартин, какво ти става?

Силвиана Атаско беше застинала като съпруга си. Селърс се взря в нея, после — в Мартин, а след това изчезна като спукано мехурче.

С помощта на !Ксабу Рени успя да настани французойката на един стол. Опитваше се да разбере какво се е объркало. Мартин спря да пищи, но само стенеше и се клатеше насам-натам.

Нервна обърканост беше обхванала всички. !Ксабу говореше бързо и тихо в ухото на Мартин. Куан Ли питаше Рени дали би могла да помогне с нещо. Очилаткото и Сладкия Уилям ожесточено се караха. Селърс беше изчезнал. Неподвижно застиналите тела на двамата Атаско продължаваха да стоят все така вцепенени.

Ала Боливар Атаско се размърда.

— Вижте! — извика Рени и го посочи.

Фигурата с короната от пера изпъна ръце докрай. Пръстите се свиха конвулсивно. Пристъпи, залитна и се подпря на масата непохватно, като слепец. Главата му се отпусна на гърдите. Всички гости млъкнаха и впериха погледи в Атаско. Главата отново се надигна.

— Надявам се, че никой от вас не мисли да си ходи. — Гласът не беше на Атаско, а съвсем друг — гласните бяха удължени и равни, тонът — студен. Дори в израза на лицето му имаше някаква неуловима разлика. — Ако се опитате да напуснете, това би било много лошо.

Нещото, което използваше сима на Атаско, се обърна към застиналото тяло на Силвиана Атаско. Бутна я небрежно, симът й се срути от стола и рухна на земята, все така вдървен в седнало положение.

— Страхувам се, че семейство Атаско си тръгна твърде рано — обади се студеният глас. — Но вие не се безпокойте. Ще измислим начин да ви забавляваме.