Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
МРЕЖА/ЛИЧНИ: Търси се: разговор.
(Картина:, лицето, което дава обявата, М. Дж., стандартен безполов сим.)
М. Дж.: Ей, ами просто исках да разбера имали някой там. Някой да иска да си поприказваме? Щото се чувствам малко… такова, де… самотен. Та си помислих, че може да има и някой друг такъв самотен като мене…
Беше си ударил главата и му беше трудно да мисли за каквото и да било. Той падаше, а Големият канал надвисваше над него и се въртеше. После през болката и искрящия мрак Пол усети как всичко се мести встрани. Силен спазъм, който сякаш го заля и щеше да го разкъса на парчета.
За миг всичко спря. Всичко. Вселената беше застанала под невъзможен ъгъл, небето под него приличаше на купа, пълна със синьо нищо, червената земя и водата се бяха килнали над главата му. Гали висеше замръзнал във въздуха — малкото му телце беше сгърчено, ръцете — разперени, едната докосваше пръстите на Пол. Другата ръка на Пол беше протегната към неподвижния канал, потънала до китката в стьклоподобната вода. Втвърдената като маншет вълна стигаше кажи-речи до лакътя му.
„Всичко… спря“ — помисли си Пол. Изведнъж силна, ярка светлина запали всичко, което виждаше, изпепели всичко и той отново започна да пада.
Един миг мрак, после — ярка огнена светлина, мрак, светлина, мрак — смяната им като в стробоскоп все повече се ускоряваше. Падаше през нещо — падаше между нещо. Усещаше Гали някъде извън обхвата си, усещаше ужаса на момчето, но беше безпомощен.
След това изведнъж отново застина неподвижно — на четири крака върху студен, твърд камък.
Пол вдигна очи. Пред него се издигаше гладка бяла стена. На нея висеше едно-единствено червено-черно-златно знаме с герб. Потир, обвит с два преплетени розови стръка. Над тях — корона, а отдолу с калиграфски букви беше изписан девизът „Ad Aeternum“.
— Аз… аз съм бил тук и преди.
Макар че шепнеше, бавните, смаяни думи отекнаха във високия таван. Очите му се напълниха със сълзи.
Не беше само знамето, не беше само нарастващото чувство, че мястото му е познато. В главата му се тълпяха и други мисли, образи, чувства — неща, които падаха върху напуканата земя на паметта му като освежителен дъжд.
„Аз съм… Пол Джонас. Роден съм… в Съри. Баща ми се казва Ендрю. Майка ми се казва Нел и е много болна.“
Споменът пускаше корени там, където досега беше празнота, напълваше, разцъфваше. Разходка с баба му — днес малкият Пол не е на училище и се преструва на мечка зад плета. Първото му колело със спаднали гуми и изкривена рамка и ужасният му срам, че го е повредил. Майка му с химическия респиратор и погледът й, в който се чете уморено примирение. Луната, увиснала в рамката от клонките на напъпилата слива пред апартамента му в Лондон.
„Къде съм?“ Огледа белите голи стени и знамето със странно преливащите се цветове. Изплуваха нови спомени — отчетливи, ярки, назъбени като парчета счупено огледало. Война, която сякаш продължава с векове. Кал, страх, полет над непознати земи, сред непознати странни хора. А сега и това място. Беше идвал тук и преди.
„Къде съм бил? Как попаднах тук?“
Старите спомени се срастваха с новите, но в средата имаше белег, оголено място, което те не можеха да покрият. Всичко в главата му беше ужасно объркано, но най-ужасно беше това бяло петно.
Приклекна и захлупи лицето си с ръце, закри очите си — мъчеше се да осъзнае всичко възможно най-ясно. Какво беше станало? Животът му… животът му преди беше обикновен. Училище, някоя и друга любов, прекалено много време, прекарано в мотаене с приятели, които имаха повече пари от него и биха могли да си позволят дългите пиянски обеди и среднощните гуляи. Диплома по… момент… по история на изкуството, получена без особени усилия. Работа като най-нисш помощник-куратор в галерията „Тейт“, скромен костюм, колосана якичка, туристически групи, които искат да цъкат пред инсталацията „Нов геноцид“. Нищо необичайно. Той беше Пол Робърт Джонас, нямаше нищо друго освен себе си, ала това не го превръщаше в нещо особено. Той беше никой.
И защо беше всичко това?
Полудял ли беше? Или си бе ударил главата? Може ли да има лудост, изпълнена с толкова подробности, толкова кротка? Е, не през цялото време беше толкова тихо и спокойно. Беше видял чудовища, ужасии — спомняше си ги също толкова ясно, колкото и въжетата с пране на покрива, които се виждаха през прозореца на студентската му квартира. Чудовища…
… Дрънчащи, скърцащи със зъби, вдигащи пара…
Пол се изправи — изведнъж се беше уплашил. И преди беше идвал на това място и тук живееше нещо ужасно. Освен ако не беше пленник на някакъв фалшив спомен, който не би могъл да проумее, deja vu с остри зъби, той беше идвал тук и мястото не беше безопасно.