Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Първо ни дай онова, което държиш. Заменяме момчето срещу него.
Пол усети твърдите ръбове на арфата под пръстите си. Защо изобщо се пазаряха? Тук, където силата беше на тяхна страна — защо ли си правеха труда?
— Недей! — изкрещя Гали. — Те не могат… — Съществото, наречено Буца масло, стегна пръстите си, прилични на голи охлюви, около ръката му и момчето запищя, загърчи се и се разтрепери, сякаш лежи върху релси, по които минава ток.
— Дай ни го — обади се Никелирана чиния — и тогава може би Стареца ще се смили над тебе. Някога ти беше добре, Пол Джонас. Можеш пак да си добре.
Пол не можеше да гледа зиналата уста на Гали, агонизиращите му очи.
— Къде е жената? В онази клетка имаше жена.
Никелирана чиния обърна почти гладката си, безлична физиономия към Буца масло, завзира се в него мълчаливо, после пак се извърна:
— Няма я. Отлетя — но не далече и не задълго. Искаш ли да я видиш пак? Можем да го уредим.
Пол поклати глава. Знаеше, че изобщо не бива да се доверява на тези двамата.
— Само пуснете момчето.
— Не и преди да си ни дал онова, което държиш.
И Буца масло стисна Гали така, че той отново се сгърчи. Ужасен, Пол им подаде арфата. И двете лица — и хромираното, и восъчното — алчно се извърнаха към нея.
Стаята се разтресе. В първия миг Пол си помисли, че огромните машини са започнали да се срутват. След това самите стени като че ли се заразпадаха и го обзе внезапен, още по-силен страх.
Стареца?…
Но Никелирана чиния и Буца масло също гледаха със зяпнали уста как самите равнини с геометрична форма започнаха да се разпукват около тях. Пол продължаваше да стои с протегната ръка, Никелирана чиния направи рязка, дълга до невъзможност крачка към нея, блестящият му нокът се устреми към арфата. Гали, който се беше свлякъл на пода, обви ръце около лъскавите крака на Никелирана чиния. Съществото се препъна и се строполи върху камънака с тежък металически грохот.
Стаята, Пол — всичко отново потрепери, разпадна се и се сви.
Пак беше замръзнал във въздуха над небето, а Големият канал и червената пустиня пак се извисяваха над главата му — но там, където преди беше увиснал Гали, сега имаше само въздух. Ръката му, която Гали преди докосваше с протегнатите си пръсти, сега беше свита в юмрук.
Щом обърканият му ум се опита да осъзнае резкия преход от механичната къща на великана към този съвършен покой, светът оживя. Цветовете започнаха да се просмукват и потекоха. Твърдата материя се превърна във въздух, въздухът — във вода, и погълна Пол с гигантско студено жвакане.
Той се носеше — дробовете му бяха толкова пълни, че щяха да се пръснат, боляха го. Самият мрак, който го обкръжаваше, беше хладен и тежък. Не схващаше къде е горе, къде е долу. Видя някакво мъждукащо жълто сияние — можеше да е и слънцето — и залитна към него, загърчил се като змиорка. За миг светлината го обгърна, а после пак се намери сред мрак, но този път студът беше убийствен. Видя отново светлина — хладно синя — и с мъка си запробива път към нея. Надигнеше ли се, виждаше стройните върхари на черни дървета и сиво, облачно небе. След това ръката му се удари в нещо и отскочи. Той зарита, протегнал глава към светлината. Драскаше с нокти, но между него и въздуха имаше нещо твърдо, което го задържаше в мразовитата вода.
Лед! Тресна го с юмрук, но той дори не се пропука. Дробовете му сякаш бяха пълни с живи въглени, главата му — с тлеещи сенки.
Давеше се. Някъде, някак — и никога нямаше да разбере защо.
„Знанието ще умре заедно с мене. За Граала.“ Нелепата мисъл трепкаше във все по-сгъстяващия се мрак в главата му като лъскава рибка.
Водата изсмукваше всичката топлина от тялото му. Не чувстваше краката си. Притисна лице към леда, молеше се за глътка въздух, но с краткото вдишване в него нахлу само още мокър студ. Нямаше смисъл да се бори повече.
Отвори уста, за да погълне водата, която щеше да сложи край на мъките му, после замря за сетен миг и се опита да съзре късчето небе. Нещо черно покри дупката и в същия този миг ледът, небето, облаците се стовариха върху му, блъснаха го назад и изкараха въздуха от напрегнатото му тяло. Задъха се и водата се втурна навътре, изпълни го, задави го, заличи го.
Люшна се завеса — трепкащ оранжево-жълт екран. Опита се да фокусира погледа си върху нея, ала не можа. Колкото и напрегнато да се взираше, образът не ставаше по-отчетлив, беше все така размазан, невеществен. Затвори очи, почина си, после пак ги отвори и опита отново.
Усети, че нещо го докосва, но усещането беше някак странно отстранено, сякаш тялото му беше невъзможно дълго и го докосваха по някоя много далечна част. Зачуди се дали не е бил… не си спомняше думата, но вместо това в ума му изникна болнична стая, мирис на спирт, остра, кратка болка като ужилване.