Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Упоен. Но защо ще го…? Той беше…
Реката. Опита се да се надигне, ала не успя. Деликатните докосвания — толкова леки и далечни — продължаваха. Отново фокусира погледа си и най-накрая осъзна, че се взира в трепкащите пламъци на някакъв огън. Главата му като че ли беше свързана с тялото му само с няколко нерва. Усещаше нещо под себе си и можеше да определи, че повърхността е груба и неудобна, но тялото му се беше вцепенило и неудобството си беше чисто предположение. Опита се да каже нещо, но от гърлото му излезе само леко хъхрене.
Сякаш беше повикал някого — едно лице веднага изплува пред него, перпендикулярно на погледа му. Имаше брада и тежки, надвиснали вежди. Кафявите очи, хлътнали дълбоко в тъмните си орбити, бяха кръгли като на бухал.
— Настинал си — рече лицето. Гласът му беше плътен и спокоен. — Щеше да умреш от студ. Ние ще те стоплим. — И то отново се плъзна извън полезрението му.
Пол събра мислите си, доколкото можа. Пак беше оцелял — поне досега. Помнеше името си и всичко, което се бе върнало в паметта му, щом бе коленичил пред хоругвата с розата и потира. Но къде е бил преди, все още не знаеше, а къде е сега — това беше една нова тайна.
Опита се да се надигне и да седне. Не можа, но успя да се претърколи на една страна. Усещанията започваха да се връщат в тялото му, рояци иглички го бодяха нагоре-надолу по краката, все повече му прилошаваше — започна ритмично да го втриса и да го връхлитат болезнени спазми. Най-накрая успя да види какво имаше зад огнената завеса, макар че трябваше да мине известно време, докато осъзнае какво е това.
Онзи, който му беше говорил, и още пет — шестима брадати мъже с хлътнали очи бяха приклекнали в полукръг около огъня. Каменен свод се простираше над тях, но не бяха точно в пещера, а по-скоро в някакъв дълбок скален навес на склона на хълм. Отвъд се ширваше свят, потънал в почти идеална белота, свят, покрит с дълбок сняг, простиращ се чак до редицата планински зъбери в далечината. В подножието на хълма, може би на около километър от тях, виждаше тънкия сивкав силует на замръзналата река и черната дупка, през която го бяха измъкнали тези мъже.
Погледна надолу. Онзи, който му беше говорил, режеше дрехите на Пол с парче черен камък, изсечено във формата на листо. Имаше могъщо телосложение, широки длани и плоски пръсти. Дрехите му бяха направени от парцаливи животински кожи, придържани от ремъци от жили.
„Неандерталци — помисли си Пол. — Пещерни хора, а това сигурно е ледниковият период или нещо такова. Също като музейна експозиция, да му се не види, само дето живея в нея. На петдесет хиляди години от всичко, което познавам.“ Преряза го ужасна болка. Беше жив, ала някак беше загубил живота си, истинския си живот, и очевидно беше обречен постоянно да скита из някакъв ужасен лабиринт без дори да знае защо. Очите му се напълниха със сълзи, те потекоха по бузите му. Дори трептенето и болката на пробуждащите се нерви се загубиха, надвити от болката от пълната, абсолютна загуба.
„Гали го няма. Ваала я няма. Семейството ми, моят свят — всичко си е отишло.“
Извърна лице, притисна го към камъка, вдигна длан, за да се скрие от втренчените погледи на брадатите мъже, и заплака.
Когато каменният нож разкъса и последното парче от ризата му, Пол успя да стане. Приближи с още една педя към огъня. Друг от неговите спасители му подаде голяма космата кожа, воняща на дим и мазнина, и той благодарно се загърна с нея. Треската му постепенно преминаваше в леко, но постоянно треперене.
Онзи с ножа подбра съсипаните, заледени дрехи на Пол и остави купчината встрани някак нервно и внимателно. Щом премести парцалите, нещо изтропа и се търкулна на пода. Пол се втренчи, после го вдигна, започна да го върти из ръцете си и да гледа как светлината на огъня искри по златните фасети.
— Видяхме те във водата — обади се онзи с ножа. — Помислихме те за животно, но Птицеловеца забеляза, че не си животно. Извадихме те от водата.
Пол стисна в шепа предмета, подобен на скъпоценен камък. Той се стопли, а след това един нежен глас изпълни пещерата и той подскочи.
— Щом си намерил това, значи си избягал — каза гласът. Пол се огледа — беше се уплашил, че спасителите му ще се ужасят, но те продължаваха да го гледат все така леко притеснено и сдържано. След миг се сети, че не чуват гласа, че гласът говори само на него. — Знай това. Ти беше пленник. Ти не си в света, в който си роден. Нищо около тебе не е истинско, ала въпреки това нещата, които виждаш около себе си, могат да те наранят или да те убият. Ти си свободен, но ще те преследват и аз мога да ти помогна само в сънищата ти. Трябва да не се оставяш да те хванат, докато не намериш другите, които ще ти изпратя. Те ще те търсят по реката. Ще те познаят, ако им кажеш, че златната арфа ти е говорила.