Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Не ме оставяха да си гледам работата, както трябва — добави Боливар Атаско. — Искам да кажа, че в нещо толкова мащабно и толкова бързо развиващо се действат абсолютно неизвестни фактори на сложност. Но когато се опитах да задам някои въпроси, да разбера защо някои неща се правят точно по този особен начин, който Братството е избрало, винаги ми се месеха. И аз си подадох оставката.
— Това ли е всичко? — Жената с преводаческия акцент явно беше побесняла. — Просто сте казали „не одобрявам“ и сте се оттеглили, но сте се вкопчили в голямата си играчка?
— Как смеете да ни говорите по този начин?! — възмути се Силвиана Атаско.
— Всичко това…, за което говореше Селърс… — Боливар Атаско описа неясен кръг с ръка — ние нищо не знаехме за него. Чухме за това едва от Селърс.
Жената, която се беше обадила, се облегна назад с присвити устни.
— Свързах се със семейство Атаско, за да се придвижа поне малко в разследването си — продължи Селърс. — С много усилия успях да ги убедя, че не знаят някои неща за Братството на Граала и за Адърланд. Използвах достъпа им до мрежата, за да понапредна, но действах предпазливо, защото не смеех да привличам вниманието им нито към семейство Атаско, нито към себе си. Бързо ми стана ясно, че ако работя сам, не бих стигнал доникъде. И все пак не можех да понеса да изпратя още хора на смърт.
Не пресилвам властта на Братството. Те притежават огромни холдинги във всички краища на света. Властват или поне влияят върху армиите, полицията, правителствата на всички световни държави. Убиха онези изследователи толкова бързо и сръчно, както човек убива муха, и бяха наказани толкова, колкото и убиецът на мухата. Кой би се присъединил към мене срещу подобни врагове и как бих могъл да се свържа с тези хора?
Отговорът — поне на първия въпрос — дойде лесно. Жертвите на Братството биха поискали да ми помогнат — хората, които бяха изгубили приятели и близки заради необяснимия заговор на Братството. Но не смеех да излагам на риск още невинни, а освен това имах нужда от хора, способни да се борят, защото само общата загриженост не стигаше — и не стига. Така че измислих нещо като заръка, като в старите народни приказки. Хората, които намерят Темилун, ще ми помогнат да разнищя плановете на Братството.
Оставях ключове, разпръсквах семена, изпращах тайнствени писма в дигитални бутилки. Много от вас например са получили образа на виртуалния град на Атаско. Оставях тези знаци на забутани места, но винаги около дейностите на Братството, така че хората, които по свое желание са се заели да разследват какво става, да се натъкнат на тях. Уловките ми бяха мимолетни и мъгляви, за да предпазя семейство Атаско и себе си. Вие, които стигнахте до Темилун — каквото и да решите за мене и за надеждите ми, гордейте се! Вие сте разрешили загадка, в която може би хиляди други са се провалили.
Селърс млъкна. Някои от слушателите се раздвижиха.
— Защо не можем да се изключим? — попита настоятелно приятелят на чернокосия варварин. — Това е единствената загадка, която искам да бъде разрешена. Опитах се да се изключа и все едно ме сложиха на електрическия стол! Реалното ми тяло е някъде в някаква болница, но аз си стоя включен!
— За първи път чувам за това! — Изненадата на Селърс беше доловима дори насред мърморенето на гостите. — Тук действат разни закони, които никой от нас не разбира. Никога не бих задържал някого против волята му. — Той вдигна безформените си бели ръце. — Ще се опитам да намеря решение.
— Наистина се опитайте, защото иначе…!
— А какво беше онова? — попита Рени. — Онова, което ни сграбчи — не знам как иначе да го нарека, — докато влизахме в симулацията. То уби човека, който ни доведе тук. Атаско каза, че било неврална мрежа, но Сингх пък каза, че е живо.
Останалите около масата започнаха да си шепнат.
— И на това не мога да отговоря — заключи Селърс. — В центъра на Адърланд има неврална мрежа, вярно е, но как действа тя и какво би могло да означава „живо“ при тези обстоятелства, изобщо не ми е ясно все още. Точно затова имам нужда от вашата помощ.
— Помощ ли? Имаш нужда от помощ, значи. — Сладкия Уилям се изправи, разлюля пера и описа сложен, подигравчийски поклон. — Мили мои, търпението ми току-що като че ли се изчерпи. Сега ви казвам „чао, чао“. Ще си легна с нещо топличко в леглото и ще се помъча с всички сили да забравя, че изобщо съм чувал някоя от тези глупотевини.
— Обаче не можеш! — Дългокосият мъжага с екшънските мускули стана несигурно. Гласът му беше плътен, но заговори някак притеснено. — Не разбираш ли? Никой от вас ли не разбира? Това е… това е Съветът на Елронд!