Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Пол! — Гласът беше тих, идваше отдалече, изнемощял от отчаяние, но той го позна още преди да се сети от коя част на живота му идваше.
— Гали?
Момчето! Момчето беше с него, когато паднаха от онзи летящ кораб, но се беше изплъзнало от паметта му при внезапния прилив на завръщащите се спомени. А сега? Дали онова огромно, невъзможно създание, машината гигант, беше успяло да наръга детето?
— Гали? Къде си?
Никакъв отговор. Насили се да стане и се спусна към вратата в дъното на залата. Реалност и спомен отново го нападнаха с болезнена сила. Прашни растения се протягаха във всички посоки и стигаха до гредите на покрива, покриваха всичко освен високите прозорци. Изгуби се сред джунгла на закрито. А отвъд нея — знаеше, помнеше — имаше един великан…
И жена, толкова красива, че можеше да разбие сърцето ти, и с криле…
— Пол! Помощ!
Запромъква се към гласа, като си проправяше път между сухите, пращящи клони. Листата се отместваха под ръцете му, превръщаха се в прах и той потъваше в пушиляка, който се вдигаше и се виеше при всяко негово движение. Гъсталакът се разтваряше пред него, клоните падаха, огъваха се, някои се чупеха, щом ги докоснеше, и разкриваха клетка от тънки златни пръти. Прътите бяха изпоцапани с черни и сиви петна и обвити с черни филизи. Клетката беше празна.
Въпреки че се боеше за момчето, Пол застина разочарован. Тук преди беше тя. Спомняше си я живо — блещукането на крилете й, на очите й. Но клетката беше празна.
Не, почти празна. В средата, почти скрито от преплетените лиани и корени, от нападалата шума, нещо проблясваше. Пол приклекна, промуши ръка през покритите с петна решетки и се помъчи да го достигне. Ръката му хвана нещо гладко, хладно и тежко. Щом го вдигна и го измъкна през решетките, прозвъняха нежни звуци.
Беше арфа — златна дъга със златни струни. Вдигна я и се загледа в нея. Тя започна да се стопля в дланите му, а после се засвива като хвърлено в огъня листо. Само след миг стана съвсем мъничка — колкото монета от двайсет пенса.
— Пол! Не мога…
Болезненият вик, който последва, беше остър и прекъсна изведнъж. Той се изправи, стреснат и разтреперан, стисна златния предмет в юмрук и тръгна, мачкайки по пътя си разпадащите се растения. Беше изминал само няколко крачки, когато пред него изникна врата, висока пет пъти колкото него. Докосна я и тя поддаде.
Помещението, огромно като хангар, имаше дървени колони и голи стени от струпани камъни. Бавно се въртяха огромни колела; грамадни лостове се люшкаха нагоре-надолу. Зъбчати колела колкото двуетажен автобус си пробиваха път по веригата от още по-грамадни, необозрими зъбчати колела, чиито зъбци се подаваха през огромни процепи в стените. Миришеше на масло, на мълния и на ръжда, а шумът беше като при бавно разпадане. Грохотът, силният ритмичен трясък, от който трепереха дебелите стени, монотонните удари на падащите грамадни тежести бяха песента на непонятния и неспирен глад на машините, които биха могли да смелят дори основите на Времето и Пространството.
Гали стоеше на единственото празно място насред помещението. От двете му страни бяха застанали две фигури — единият беше кльощав, а другият — невероятно тлъст.
Щом Пол тръгна към него, пред очите му се разля отчайващ мрак. Гали се мъчеше да се изтръгне, но онези двамата го държаха без всякакво усилие. Кльощавият беше целият от блестящ метал, с нокти като куки — не приличаше на човек, главата му нямаше очи и приличаше на бутало. Другият беше толкова дебел, че мазната му кожа се бе опънала чак до прозрачност и светеше със своя собствена лоена, жълтеникавосивкава светлина като огромен оток.
Устата на дебелия, пълна с грамадни като бивни, изпочупени зъби, се разпълзя в усмивка, чиито краища се губеха в напращелите бузи.
— Върна се при нас! Изминал си целия този дълъг път — и то по своя свободна воля! — Той се захили и бузите му се разтресоха. — Представи си, Никелирана чинийо, сигурно страшно сме му липсвали! Колко лошо, че Стареца го няма, за да се порадва на този миг.
— Много правилно, че тоя Джонас се върна — обади се металният. Една вратичка се отваряше и затваряше в четириъгълната му уста. — И би трябвало да съжалява, след като ни отвори толкова работа, палавникът му с палавник. Трябва да ни се помоли да му простим. Хайде, помоли ни се.
— Пуснете момчето!
Пол никога не ги беше виждал, ала ги познаваше добре и ги мразеше така силно, както и рака, който бавно бе убивал майка му.
— Нали искате мене?
— О, Боже, ама ние вече не искаме само тебе — обади се металният. — Нали така, Буца масло?
Дебелият поклати глава.