Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (Избрани творби в пет тома. Том 1)

— Да остане там сам-самичък, горкият! — възкликна по-възрастният мистър Уелър. — И да няма кой да го защити! Не може тъй, Сами, не може тъй!

— Разбира се, че не може — потвърди Сам. — Знаех си го, преди да дойда.

— Ама там жив ще го изядат, Сами! — вълнуваше се мистър Уелър. Сам кимна в знак, че напълно споделя това мнение.

— Та той влиза съвсем суров, Сами — продължи метафорично мистър Уелър. — А ще излезе тъй препечен, дори прегорял, че и най-добрите му приятели няма да го познаят. Гълъб на жарава е нищо в сравнение, Сами.

Сам Уелър кимна отново.

— Туй не бива да става, Сами — тържествено рече мистър Уелър.

— Не, не трябва — рече Сам.

— Ами не, разбира се — рече мистър Уелър.

— Е — рече Сам, — захванал си чудесно да пророкуваш, истински червенолик Никсън98, дето му дават портрета в шестпенсовите книжки.

— Кой е той, Сами? — запита мистър Уелър.

— Няма значение — отвърна Сам. — Не е бил кочияш и туй ти е достатъчно.

— Познавах един коняр, дето тъй се казваше — рече замислено мистър Уелър.

— Не е същият — рече Сам. — Този джентълмен е бил пророк.

— К’во е туй пророк? — запита мистър Уелър, поглеждайки строго сина си.

— Туй е човек, дет ще ти каже к’во ще се случи — обясни Сам.

— Ех, да можех да се видя с него — рече мистър Уелър. — Щеше може би да познае нещо за таз болка в джигера, дето говорихме преди малко. Ама щом е умрял и не е оставил занаята си никому, няма що, не може… Продължавай, Сами — додаде мистър Уелър с въздишка.

— Е добре — рече Сам, — ти пророкуваш к’во ще се случи с началството, ако остане самичък. Не виждаш ли някакъв начин да се грижа за него?

— Не, не се сещам, Сам — рече мистър Уелър с вглъбен израз.

— Съвсем нищо ли? — запита Сам.

— Съвсем нищо — рече мистър Уелър — освен… — И някаква мисъл озари лицето му, когато понижи гласа си до шепот и приближи устни до ухото на своя потомък. — Освен да го измъкнем в сгъваем креват, Сами, без да усетят ключарите, или пък да го предрешим кат стара госпожа със зелено було.

Сам Уелър изслуша двете предложения с неочаквано пренебрежение и отново постави своя въпрос.

— Не — рече старият джентълмен, — ако той не ще да те остави там, съвсем нищо не ми идва наум. Задънена улица, Сами, задънена улица.

— Тогаз виж к’во ще ти кажа аз — рече Сам. — Ще те помоля да ми заемеш двайсет и пет лири.

— К’ва е ползата от таз работа? — запита мистър Уелър.

— Остави на мене — отвърна Сам. — Ти можеш да си ги поискаш пет минути след туй; пък аз може да кажа, че няма да платя и да се разядосам. А ти да не вземеш да арестуваш собствения си син за парите и да го пратиш във „Флийт“, а, стари вагабонтино?