Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Издуха го от прахта.
Изправи се, отиде до огледалото. Боже мой! Боже мой! Ако това сърцебиене не престане, има опасност любовната ни история да се окаже страшно краткотрайна и да ме откарат в болницата на носилка.
Дали ме обича достатъчно, за да ме прегърне, когато легна на носилката?
Гари…
Тя отпусна ръцете си покрай тялото.
Усмивката на Гари…
Рядко срещана усмивка…
Усмивка на мъж, уверен в себе си, но не дотам… Изпълнен с увереност, но без капка арогантност…
Усмивка на щедър човек, който прегръща целия свят и ви го поднася в дар… Само на вас. Сякаш само вие сте достойна за този свят, който той слага в краката ви.
Сякаш над този свят се издигате вие, само вие, единствено вие…
Усмивка, която срещаш два или три пъти в целия си живот. Обръщаш се след нея и знаеш, че никога няма да забравиш този мъж.
За малко да забрави този мъж и тази усмивка.
Тя се удари по главата с чантичката си, наричайки се глупава гъска.
Сложи си големите черни очила, наметна розово-бял муселинен шал, изправи гръб, дълбоко си пое въздух три пъти, пожела си късмет и прекрачи прага на апартамента.
Портиерът й пожела, Have a good day!
Тя бодро му отговори и усети, че гласът й трепери.
Излезе от сградата, прекоси улицата и влезе в парка.
Стигна до будката за понички и безалкохолни. Сви вляво, продължи право напред, видя надписа „Шах и шахматни дъски“… Сви вдясно и продължи известно време. Спря и провери дали носът й не е лъснал от горещината, дали спиралата не е протекла, с решителен жест щракна синята пудриера, навлажни устни, вирна брадичка и дъхът й секна. Точно пред нея, на десетина метра забеляза сивото дървено мостче.
Мина по него и пред очите й изникна колибата.
Колиба от сиви трупи с подвижен покрив, потънала сред клони и листак. Отворена за всички ветрове от север, изток и юг.
Влезе и го видя.
Седнал на една пейка, наведен напред, Гари подаваше фъстък на една катеричка.
Катеричката я зърна и с един скок изчезна.
Гари се обърна.
— Ортанс!
Изглеждаше силно изненадан. После я изгледа подозрително и попита:
— Какво правиш тук?
— Минавах…
Той я фиксира подигравателно.
— Минаваш случайно?
— Минавах и реших да вляза. Много често се разхождам в парка, живея съвсем наблизо… На практика точно отсреща.
— От един месец вече. Знам.
В тона му се прокрадна укор. Тук си от един месец и не направи опит да ме видиш…
— Знам какво си мислиш — каза Ортанс.
— Значи, си много умна.
— Вярно, така си е.
Тя го погледна, свали черните очила и впивайки очи в неговите, отвори уста, произнасяйки отчетливо и ясно всяка дума, за да осъзнае какво му говори:
— Чуй ме добре, Гари. Не получих съобщението, което си ми изпратил от лондонското летище. Изобщо не съм го получавала. Трябва да ми повярваш. Много по-късно разбрах, че си искал да тръгнем двамата. Беше ми много тежко, че си тръгнал, без да ме предупредиш. Дълбоко бях засегната. Дълго време…
Той си играеше с останалите фъстъци от пакетчето, разтрошавайки ги с пръсти, стриваше ги на прах и ги сипеше на земята.
— Знам дори, че си ми купил билет за самолета. Научих го съвсем наскоро. Бях толкова ядосана, че ми трябваше доста време, за да ти простя. Казвах си, двамата непрекъснато сме във война, ти и аз, и изведнъж желанието ми да воювам се изпари, изчезна…
Той разчупи със зъби един фъстък, схруска още един и заяви:
— Реши да сложиш край на войната и си каза, ще взема да отида да видя какво прави Гари, сигурно е с приятели в парка…
— В общи линии нещо такова. Майка ти ми разказа за катеричките, които са тъжни в понеделник.
— И съвсем случайно се натъкна на колибата.
— Не. Съвсем целенасочено я търсих.
— Обясни ми по-точно какво искаш, Ортанс.
В тона му се прокрадна надигащ се гняв. Той драскаше с върха на обувката си по земята, забил ръце дълбоко в джобовете.
Тя се облегна на стената, остави чантичката си на перваза и изрече:
— Да изпробвам как ще се почувствам в прегръдките ти…
Той сви рамене и изпружи дългите си крака, сякаш желанието й беше пълен абсурд.
Ортанс пристъпи, отпусна се на колене, внимавайки да не го докосне, и допълни: