Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Хироши извърна глава.
Пол, белгиец и албинос, непрекъснато ядеше, твърде шумно при това, като издаваше звуци на лешникотрошачка. Работната му маса беше осеяна с късчета риба тон, парченца бекон, кръгчета от домати и краставици. До него винаги имаше огромна купа с пуканки и той току топеше пръсти в нея, все едно ги миеше. Често се случваше да се пореже с ножчето за картон и да забрави, след което прокарваше пръсти по челото си и по лицето му се стичаха широки червеникави бразди.
Тя реши да няма много вземане-даване с него.
Силвана, румънка с дълга и лъскава черна коса, наричаха Покахонтас. Тя харесваше само стари мъже, много стари и много мили.
Кого предпочиташ, Робърт Редфорд или Клинт Истууд, питаше тя, докато рисуваше тениска с перли. Нито единия, нито другия, отговаряше Ортанс. За мен идеалът за мъж е Линкълн, само че е мъртъв, поясни Силвана.
— След като си говорим за умрели, аз избирам Гарбо — прекъсна я Сали.
Джулиан, висок, мрачен брюнет, пишеше книги. Колебаеше се между рисуването и писането, настояваше Ортанс на всяка цена да прочете новелите му.
— Спала ли си с писател? — интересуваше се той, налапал молива.
— Мразя любопитните хора.
— Добре! Трябва да преспиш с мен, защото, след като се прочуя, ще можеш да се хвалиш, че си ме познавала и дори си вдъхновила някой мой разказ. Може дори да казваш, че си била моята муза!
— Имаш ли нещо публикувано? — питаше Ортанс.
— Едно нещо… в едно литературно списание.
— Донесе ли ти пари?
— Да. Малко… Но не колкото да мога да живея от писането… затова си вадя хляба с дизайн на дрехи.
— Аз ходя само с преуспели мъже — заяви Ортанс, за да престане да я разпитва. — Така че забрави за мен!
— Както кажеш…
На другия ден подновяваше атаката.
— Имаш ли си приятел? Сърдечен приятел, искам да кажа.
Ортанс му припомни отново, че не обича да й задават лични въпроси. Сякаш пъхаха ръка в гащите й. Наежваше се и отказваше да отговаря.
— Искаш да бъдеш независима и свободна? — продължаваше Джулиан, острейки молива си.
— Да.
— Само че някой ден ще разбереш…
— Какво?
— Някой ден ще попаднеш на момчето, на което ще искаш да принадлежиш…
— Тъпотии! — тросваше се Ортанс.
— Не. Ще откриеш момчето, мястото и нещата. Всичко ще се случи изведнъж. И ще си кажеш, тук е моето място. Защото всичко ще се подреди както трябва и едно вътрешно гласче ще ти подскаже…
— А ти, ти намери ли момичето, на което искаш да принадлежиш?
— Не, но съм убеден, че един ден ще стане очевиден факт. И този ден ще разбера дали искам да бъда моден стилист, или писател.
Когато й писнеше да я разпитват, когато искаше да чува единствено тишината в главата си и шума на Ню Йорк, отиваше да хапне един хамбургер в „Пи Джей Кларкс“. Успокояваше се моментално. Придобиваше усещането, че нищо лошо не може да я сполети, че действително принадлежи на този град. Заведението беше от класа. Сервитьорите, препасани с дълги бели престилки и с папийонки на врата, се обръщаха към нея с Honey, поднасяйки й панерчето с пържени картофи, пожелавайки й Enjoy, и слагаха до него порция спанак със сметана. Тя слушаше старите плочи от автомата и прогонваше от ума си всички неприятни мисли.
Зое й звънеше по телефона.
— Е, видя ли се с Гари?
— Не още… имам страхотно много работа!
— Лъжкиня! Страхуваш се!
— Не, не се страхувам.
— Напротив. Страхуваш се, иначе преспокойно щеше да му се обадиш и да се видите. Имаш му адреса, можеш да се помотаеш под прозорците му и да натиснеш звънеца. Сигурно името му го има на звънеца. Гари Уорд. Лесна работа, натискаш звънеца на Гари Уорд и готово…
— Престани, Зое!
— Знам, страхуваш се. Правиш се на терористка, ама се тресеш от шубе!
— Ти нямаш ли си друга работа, освен да ми досаждаш по телефона?
— Дреме ми, безплатно е! Пък и съм съвсем сама вкъщи. Приятелките ми заминаха на почивка и скучая.
— Ти няма ли да заминаваш?
— Да, през август. Ще ходя у Ема, в Етрета. Ще се видя с Гаетан, защото и той ще бъде там! Така се прави! Щото аз не се страхувам!
Никълъс я питаше:
— Е, откри ли я?