Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
— Какво да открия?
— Гениалната идея, с която ще изпъкнеш, ще те забележат, ще се наложиш… Само тогава ще получиш самостоятелен кабинет, за да твориш необезпокоявана.
— Такива работи не съществуват! Има ги само по филмите!
— Говориш така, защото все още не си попаднала на НЕЩОТО!
— Престани да ме притискаш, защото, ако продължаваш да ми говориш по този начин, никога няма да го открия! Освен това тук няма кабинети за гениите. Всички сме заедно, работим, бъбрим. Впрочем те не си затварят устите. Изнервят ме!
— Имам ти пълно доверие, sweetie. Лондон тъгува за теб.
Тя не тъгуваше за Лондон.
Тук всичко й харесваше. Сутрешният маршрут към работата. Жълтото такси, което вземаше, когато жегата ставаше непоносима и плувнала в пот, тя чакаше на светофара да се появи зеленото човече, опитвайки с върха на балеринката си мекия асфалт. Небостъргачът на „Крайслер“, на „Ситикорп“, будките за хот-дог и плодове по ъглите на улиците, саксофонистите, които просеха монети, извивайки тяло над инструментите, амбулантните търговци на чанти „Шанел“ и „Гучи“ за петдесет долара, пакистанците, разгънали на тротоара дълги шарени шалове, които смотаваха с бързината на фокусници, ако изневиделица изникнеха патрулиращи полицаи.
Дори топлата черна вода, която тук наричаха кафе и която имаше вкус на най-обикновена топла вода…
В просторното дизайнерско бюро на 42-ра улица Ортанс мълчаливо дъвчеше кичур от косата си и щрихираше, опитваше, рисуваше.
Донесе си скицниците с рисунките, които бе направила в Париж. Облекла за най-различни случаи, елегантни костюмчета, тесни черни рокли, трапецовидни пуловерчета до пъпа, дълги трапецовидни пуловери за онези, които не желаят да си показват пъпа. Франк Кук съсредоточено ги разглеждаше. Ще изработим всяка дреха в два варианта, обясняваше Ортанс, единият за дълги и слаби жени като лиани и вторият за жени, които не са като лиани!
Смръщил вежди, той подканяше, развийте идеята, давайте, експериментирайте!
— Когато закръглената жена види модела за жената лиана, ще си купи дрехата в двата варианта и ще се подложи на диета! Жените са луди на тема линия и когато са закръглени, във въображението си се виждат как ще изглеждат слаби…
Франк кимаше одобрително и даваше зелена улица.
Идеите неуморно извираха от ума й.
Разхождаше се из Ню Йорк, вслушваше се в сирените на линейките, в предупредителните подвиквания на куриерите на велосипеди, които успяваше да избегне като по чудо, наблюдаваше сивите ламаринени автобуси, разветите знамена над хотелите и музеите, кръглата форма на паркметрите, стъклените фасади на замайващо високите сгради. Градът вреше и кипеше от енергия, която бликаше от земята, вливаше се през краката, продължаваше нагоре по тялото, стигаше до главата и като мощен гейзер изригваше в безброй идеи.
Мислеше си, че ще остане тук завинаги.
Ню Йорк беше нейният град.
Припомни си думите на Джулиан: „Някой ден ще откриеш мястото, нещата и момчето… Всичко ще се случи изведнъж. И ще си кажеш, тук е моето място“.
В такива моменти оставяше молива и се замисляше за Гари.
Една вечер целуна едно момче. Хосе. Пленителна комбинация от матова кожа и блестящи зелени очи. Ходеше облечен с бели ленени костюми и пристъпваше с гъвкава походка, с ръце в джобовете.
— Ти не вървиш, а танцуваш румба! — му казваше Ортанс.
Беше от Пуерто Рико и искаше да стане актьор. Държеше я за ръката и разказваше как жените от неговия остров винаги се стараели да бъдат изтупани и наконтени, не само младите, а и старите, и бедните, и красивите, а децата вплитали пъстроцветни панделки в косите си, танцували по улиците и ако ги напръскаш с вода, искрели като небесна дъга.
Разказът даде нова идея на Ортанс и тя изпита благодарност към него.
Вечеряха на Бродуей и се разхождаха по Седмо Авеню.
Той продължи да й разказва за своя остров и за Барселонета, където живееше семейството му. Харесваше й как произнася „о“-то и „а“-то и как думите клокочат припряно в гърлото му. Прииска й се да потанцува и отидоха на танци.
Той я изпрати пеш до къщи и тя му предложи да се качи да се полюбуват на небостъргачите.
Не хареса допира на острия му нос до устните си и го отпрати. Легна си, без да се разгримира. Обикновено не го правеше, но тази вечер беше уморена.
В ранни зори Зое й звънна и пак я попита: