Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник
- Автор: Панколь Катрин
- Серия: Жълтите очи на крокодилите #3
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-060-4
- Переводчик: Румяна Маркова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник». Краткое содержание книги:
В „Катеричките от Сентрал Парк са тъжни в понеделник“ нетърпеливият читател ще проследи съдбата на вече познатите му от първите две части двойки: Жозефин — която постепенно се освобождава от своята нерешителност и се заема с написването на нов роман, и Филип — чиято съдба коренно ще се промени след срещата с една забележителна жена; Ортанс — все така амбициозна и безцеремонна, която ще тръгне по пътя на успеха и голямата любов, и Гари — който храни катеричките в Сентрал Парк, за да не са тъжни в понеделник, и получава неочаквано наследство; симпатичните млади влюбени Зое и Гаетан; злата Анриет и жалкият Шавал; забавните и супердобрички Жозиан и Марсел и техният супергениален двегодишен син Младши. Както и тайнственият Свенлив младеж и голямата му любов Кари Грант… Всичко това описано с лекота, съпричастие, хумор и неподражаемото умение на Катрин Панкол да разказва истории.
Ще се отдам на мързел…
Потъна в бежовото канапе, вдигна единия си крак и го протегна във въздуха, после вдигна другия…
Така и остана, с вирнат във въздуха крак…
В душата й се надигна смътно чувство на безпокойство, необясним страх. Сграбчи сърцето й, трудно си поемаше дъх. В първия момент реши, че е легнала неудобно, и се обърна настрани, но сърцето й се качи в гърлото, в ушите й забръмча песента за Ню Йорк, която тананикаше в лимузината на път от летището, песента, в която рефренът „Ню Йорк, Ню Йорк“ се редуваше с „Гари, Гари“… Той кънтеше в главата й, сякаш думкаше тъпан.
Изправи се, седна на дивана и каза на висок пас: трябва да го видя.
Непременно трябва да го видя!
Права е Зое! Той знае, че съм тук, знае, че му имам адреса, ще си помисли, че не искам да го виждам!
Аз ИСКАМ да го видя!
Онзи ден сърце не ми даде да се целувам с онзи остроноско. Въпреки че, честно казано, никак не изглежда зле, само че колкото повече се доближавах, толкова повече си повтарях, но това не е Гари, не е Гари, а пък аз изпитвах лудо желание да целуна Гари.
Да целуна Гари!
Пийна глътка лимон, обвини жегата, сигурно съм получила топлинен удар, вървейки пеш. Нещо ми е станало. Но песента отново зазвуча и този път нямаше никакъв Ню Йорк, а само Гари, Гари и шумът беше непоносим… Главата й кънтеше, сърцето й лумкаше, коленете й омекваха.
Не можеше да диша.
Отметна глава назад и си пое дъх.
Чу се да казва на висок глас, окей, признавам, страхувам се да го видя, страхувам се да се влюбя, но си мисля, че този път се случи точно това! Аз съм влюбена…
Влюбена съм в Гари.
Седна по турски, опипа един по един пръстите на краката си. Безпокойството ескалира в тревога. Очевидно нямаше мърдане.
Окей, ще го потърся, обеща тя на глас. Утре е понеделник, ще измисля някакво извинение да не отида на работа, ще им кажа, че имам нужда да поработя сама вкъщи, и ще отида да го видя в колибата му в Сентрал Парк.
Ще се престоря, че се разхождам и случайно съм попаднала на него.
Ще се натъкна уж случайно на колибата му.
Случайно…
Ще се отбия по пътеката, покрита с бели камъчета, ще мина по сивия дъсчен мост и ще вляза в колибата.
Искаше й се да звънне на Младши и да го попита къде по-точно се намира този тъп дъсчен мост. Младши! Младши! Съсредоточи се и ми кажи как да стигна до моста!
Не му се обади.
Ще се справи сама, няма да безпокои Младши.
Пулсът й се нормализира и сърцето й се върна на мястото си.
Искаше вече да е утре…
В дванайсет и половина през нощта звънна телефонът.
Тя стана и вдигна слушалката.
Беше Младши.
— Търсила ли си ме, Ортанс?
— Не.
— Напротив, повика ме. Включих се на твоята честота, установих връзка с теб и те чух…
— Включи се на моята честота ли?
— Да. Ставам все по-печен! Виждам работното ти място, колегите ти, харесвам Джулиан.
— Не става дума за Джулиан, Младши.
— Знам… За Гари, нали?
— Да — съгласи се с известна неохота тя. — Тази вечер получих пристъп на паника. Реших, че наистина е крайно време да се срещна с него, и действително си помислих за теб.
— Трябваше да ми звъннеш!
— Не се осмелих.
— Върви при него, Ортанс! Върви! Иначе има опасност да се разболееш. Виждам сериозно жълто заболяване с много гной! Психическият стрес ще ти се отрази на телесното състояние.
— Сигурен ли си?
— Дълго размишлявах, Ортанс. Това момче е свястно и ще бъдеш щастлива с него. Всъщност ти отдавна го обичаш… Виж, остроноското не ми хареса.
— И него ли видя?
— Да.
— Младши! Престани да ми четеш мислите! Притеснявам се!
— О, няма причина за притеснение, невинаги се получава… Само когато се сещаш за мен, се включвам на твоята честота. Когато не се сещаш за мен, не се получава.
— Това е за предпочитане.
— Значи, ще отидеш да го видиш, нали?
— Да. Утре, понеделник…
— Много добре.
Помежду им се настани дълга пауза. Тя го чуваше как диша. Искаше да й каже още нещо.
— Марсел говори ли с Шавал и Анриет? — попита Ортанс, колкото да наруши мълчанието.