Съдбовният кораб [bg]

— Бавно — каза сатрапът с глас, който все още леко трепереше. — Ще умрат бавно — каза по-твърдо, — с много време да съжаляват за глупостта си. — Той успя да седне в изправено положение. Уви аления плащ по-плътно около себе си и се втренчи в пазачите им. Гневът, помисли Кенит, му отиваше. Изместваше страха и детинщината от лицето му. — Собствените ми благородници се обърнаха срещу мен. Ще си платят за измяната. Те и семействата им. Ще срутя именията им, ще изсека горите им, ще изгоря полята им. Ще страдат до десето коляно за това. Знам им имената.

Единия пазач го беше чул. Удостои сатрапа с презрително побутване с крак.

— Млъкни. Ще си мъртъв преди края на деня. Чух ги да го казват. Просто искат да го направят някъде, където всички да могат да гледат. Обвързване чрез кръв, така го наричат. — Той се ухили, като показа моряшки зъби. — Ти също, „крал“ Кенит. Може би ще ми позволят аз да го направя. Изгубих двама другари заради проклетите ти змии.

— КЕНИТ!

Ревът беше гласът на самия вятър, викът на вбесен бог. Подиграващият се пазач се завъртя, за да погледне назад. Страховита тръпка полази Кенит. Не му трябваше да поглежда. Това беше гласът на мъртвия му кораб, зовящ го да се присъедини към него. Замъчи се да стане, но без патерицата беше трудно.

— Помогни ми да стана! — заповяда на сатрапа. По всяко друго време величественият младеж вероятно щеше да презре подобна команда, но звукът от името на пирата все още се носеше из ушите на всички. Той се изправи бързо и протегна ръка към пирата. Дори мъжете по палубата бяха забавили възложенията си, за да погледнат назад. На някои от лицата се появи ужасено изражение. Кенит се надигна в изправена позиция до слабото рамо на сатрапа и диво се заозърта наоколо за призрачния кораб.

Откри го, приближаващ бързо откъм десния им борд.

Невъзможно — беше Парагон, но променен в смъртта в младеж. Призрачна бяла змия подскачаше пред кораба. По-бърз от вятъра, неестествено чевръст, живият кораб се плъзна до тях. Завършваща кошмара, на бака стоеше майка му, бялата ѝ коса се вееше на вятъра. Видя го. Протегна умоляваща ръка към него. До нея стоеше златна богиня, а един мъртвец командваше екипажа. За момент езикът на Кенит се залепи за небцето му. Призраците на миналото му дойдоха — невъзможно бързо — застанаха редом до джамаилския кораб, след което се наклониха към него.

— Кенит! — прогърмя отново гласът. — Дошъл съм за теб! — Парагон вложи студена ярост в гласа си. — Предайте ми Кенит! Заповядвам ви! Той е мой!

— Предайте се! — Гласът на Вивачия разцепи небето, идващ откъм левия борд на кораба. Гледката му към нея беше препречена, но той знаеше, че е близо. Сърцето му подскочи болезнено в гърдите. Тя можеше да го спаси. — Предай се, джамаилски корабе, или ще те пратим на дъното!