Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

Наит коленичи в утъпканата трева непосредствено пред окопа заедно с множество сержанти и офицери от три различни бригади. Най-високопоставените офицери бяха капитаните Тенекеджията и Джей К’епп, или капитан Кепп, както го наричаха всички, и очукан Златен морант, който се представи като Цъфналия. За Славния зъб се твърдеше, че още бил действал, но избрал да остане на полето и да помага за събирането на разпилелите се войници. Твърдеше се, че Мечът бил някъде, ранен посред касапницата на средното укрепление, където според слуховете Урко водел съпротивата.

Капитан Тенекеджията лежеше, докато превързваха порязания му крак, а Кепп си седеше мълчаливо — можеше само мълчаливо, понеже някакъв Обетник му строшил челюстта.

От по-младшите офицери и сержанти Наит си размени кимвания със Ситния, Лим и останалите, и ги гледаше как се съвещават шепнешком и с мърморене. Всички шепнеха, понеже се намираха на границите на Мрака. Тук всичко бе тихо — дори трясъкът на боя на няколко крачки встрани идваше като слабо далечно шумолене. Беше и студено — подгизналите от пот риза и плъстена дреха на Наит го смразяваха. Разбира се, той знаеше какво се задава още преди да са казали каквото и да е. Тъй че двамата със Ситния си размениха страдалчески завъртания на очите, когато се обади Тенекеджията:

— Сержант Шушумига, ела да поговорим.

Той отърча и се отпусна на колене:

— Слушам.

— Искаме да отидеш и да говориш с него.

— Няма да вървя там и да говоря с него. Иди ти.

Яростен отблясък от някогашния сержант, сега капитан.

— Ако не си забелязал, не мога да ходя.

— Тогава Кепп.

През стиснати зъби:

— Той… не може… да говори.

— Тогава Цъфналия.

— Той не говори талийски!

Ама и ние сме сбирщина карнавални смешници. Безнадеждна работа.

— Отлично!

Тенекеджията поглади едната страна на дългия си сребърен мустак и се усмихна злобно:

— Той е твой взводен маг.

— Да, да.

Изправи се, заръмжа и потрепваше от болка — толкова съм уморен, а нещата още не са доближили развръзката — и се закатери по склона. Тревата се трошеше, станала чуплива от сланата, под старите му, разпадащи се сандали. Тъмнината бе изключителна, неразредена, ала той все още можеше да вижда и си помисли за питието на Хеук — железният му вкус продължаваше да му спича езика. Все едно бе увит в слоеве от най-гъстото, най-тъмно, най-фино платно. Може би самур, реши той, въпреки че не го беше виждал или докосвал никога. Студът го сграбчи — на железните пластини на ръкавиците му се появи скреж.