Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Да, от очите на господин д’Артанян, вашия приятел.
— Трябва да си призная, че е мой приятел.
— Този, който съпровождаше Ла Валиер в Шайо, докара Мънк на крал Карл II в сандък и толкова добре е служил на моята майка. Френската корона му е толкова задължена, че всъщност му дължи всичко. Ще искате ли неговото заточение?
— Никога, принце мой. На д’Артанян, когато му дойде времето, аз сам ще разкажа всичко. Сега трябва да се пазим от него, защото, ако той ни проследи, преди да му се разкрием, и вие, и аз ще бъдем хванати и убити. Той е професионалист.
— Ще го имам предвид. Нека сега поговорим за господин Фуке. Какво според вас трябва да направя за него?
— Простете, но може би съм недостатъчно внимателен към вас, като ви задавам през цялото време въпроси.
— Това е ваше задължение и засега ваше право.
— Преди да преминем към господин Фуке, трябва да ви напомня за още един мой приятел.
— За господин Дьо Валон, Херкулеса на Франция? Що се касае до него, съдбата му е осигурена.
— Не, исках да говоря не за него, а за граф Дьо ла Фер. За него и неговия син, който стана наш общ син, на четиримата.
— А, за онзи малчуган, който умира от любов към Ла Валиер и на когото така подло я отне моят брат! Бъдете спокоен, аз ще направя така, че тя да се върне при него. Кажете господи Дербле: лесно ли се забравя оскърбление от човек, когото обичаш? Прощават ли на жената, която е изменила? Какво е това? Свойство на френската душа или закон, заложен в човешкото сърце?
— Човек, който обича толкова дълбоко като Раул, в края на краищата забравя грешката на своята възлюблена. Но що се отнася до него, не съм сигурен, че той ще забрави.
— Аз ще се погрижа за това. Да преминем към господин Фуке. Какъв трябва да бъде той?
— Беше суперинтендант, нека си остане такъв.
— Добре! Но сега е пръв министър.
— Не съвсем.
— На такъв неосведомен и нерешителен крал като мен е крайно необходим един такъв пръв министър.
— Ще има ли нужда ваше величество от приятел?
— Моят единствен приятел сте вие и само вие.
— Ще имате и други приятели, но толкова предан, толкова ревнив към вашата слава сред тях мисля, че няма да имате.
— Мой пръв министър ще бъдете вие.
— Но не веднага, принце мой. Това ще породи излишни клюки и подозрения.
— Ришельо, първият министър на Мария Медичи, моята баба, беше само епископ на Люсон, докато вие сте епископ на Ван. Впрочем благодарение на покровителството на кралицата той стана кардинал.
— Ще бъде по-добре — каза, кланяйки се, Арамис, — ако аз стана пръв министър чак след като ме направите кардинал.
— Вие ще бъдете такъв най-късно след два месеца, господин Дербле. Но това е малко. Няма да ме оскърбите, ако поискате нещо повече, и ще ме огорчите, ако се задоволите с това.
— Аз действително се надявам на нещо повече, принце.
— Говорете, изкажете се!
— Господин Фуке няма да може дълго да работи. Той скоро ще се състари, обича удоволствията, наистина съвместими с възложената му работа, тъй като той и днес е запазил нещо от своята младост. Но тези останки още при първата тъга или болест, които могат да застигнат господин Фуке, ще изчезнат безследно. Ние ще го избавим от мъката, защото той е честен човек с благородно сърце и достоен във всяко отношение, но да го спасим от болестта сме безсилни. И така, хайде да решим. Когато изплатите дълговете на господин Фуке и уредите държавните финанси, Фуке ще си остане крал, който властва над своите придворни — поети и художници. Ние ще го направим достатъчно богат за това. Едва тогава, ставайки пръв министър при ваше кралско величество, аз ще мога да помисля за вас, за вашите и за своите интереси.
Младият човек погледна в упор своя събеседник.
— Кардинал Ришельо, за когото говорихме — продължи Арамис, — допусна непростима грешка, упорито управлявайки само Франция. На един трон постави двама крале, Людовик XIII и самия себе си, докато можеше преспокойно да ги постави на два различни трона. Помислете, кардинал, пръв министър на Франция, опиращ се на поддръжката и милостта на най-християнския от кралете, кардинал, на когото кралят, неговият господар, му връчва своите съкровища, своята армия, своя съвет, такъв кардинал ще сгреши двойно, ако използва всички тези възможности в една-единствена Франция. Освен това, принце мой — добави Арамис, гледайки Филип право в очите, — вие няма да бъдете крал като вашия баща, изнежен, вял и уморен. Вие ще бъдете умен и предприемчив крал. Вашите владения няма да стигат, с мен ще ви бъде тясно. А нашето приятелство не трябва да бъде — не искам да кажа нарушено — ни най-малко накърнено от каквато и да е тайна мисъл, лелеяна от някой от нас. Аз ще ви подаря трона на Франция, вие ще ми подарите трона на Свети Петър. Когато съюзник на вашата честна, твърда и добре въоръжена ръка стане ръката на такъв папа като мен, то и Карл V, комуто принадлежаха две трети от света, и Карл Велики, който владееше целия свят, ще изглеждат нищожни в сравнение с вас. Нямам нито семейни връзки, нито предразсъдъци, няма да ви тласкам към преследване на еретици, нито към войни на династии, просто ще кажа: „Вселената е наша, на мен — душите, на вас — телата.“ И тъй като аз ще умра преди вас, ще ви остане моето наследство. Какво ще кажете за този план, принце?