Господарят на хаоса

През целия път от Салидар тя го отбягваше, сякаш й миришеше на нещо лошо. На третата нощ от пътуването, при първия хан, малко местенце, наречено „Брачния нож“, Мат я мерна в конюшнята да храни дебелата си кобила с един сбръчкан морков и реши, че каквото и да става, би могъл поне да поговори с нея за Боуд. Не всеки ден сестрата на човек тръгваше да става Айез Седай, а Нинив щеше да знае какво очаква Боуд.

— Нинив — каза той. — Искам да поговоря с теб… — И не довърши.

Тя буквално подскочи и размаха юмрук.

— Да ме оставиш на мира, Мат Каутон! Чу ли ме? Остави ме на мира! — И заситни навън толкова настръхнала, че той почти очакваше плитката й да щръкне като котешка опашка. В края на краищата, изглежда, не само миришеше лошо, а и беше хванал някоя болест, едновременно гадна и заразна. Опиташе ли се дори да се приближи до нея, тя се скриваше зад Елейн и го гледаше сърдито иззад рамото й, готова едва ли не да му издере очите. Жените просто бяха луди. Точка.

Добре поне че Том и Джюйлин с охота яздеха до него през деня, поне докато Елейн не ги привикаше. Понякога го правеше само за да ги държи настрана от него, той беше сигурен в това, макар че не можеше дори да си въобрази защо. Намереха ли някой хан, двамата с огромна радост споделяха по халба ейл или пунш с него и Нейлсийн след вечеря. Гостилниците бяха обикновени, селски, с тухлени стени и тихи, единствената наслада за окото беше пъстрият котарак, а ханджийката сервираше сама, неизбежно жена с бедра, които можеха да счупят пръстите на човек, ако се опиташе да ги щипне. Приказката им обикновено се въртеше около Ебу Дар, за който Том знаеше твърде много, въпреки че никога не беше ходил там. Нейлсийн повече от охотно преразказваше спомените си за единственото си посещение там всеки път, когато го помолеха, въпреки че наблягаше повече на дуелите, които бе гледал, и на залаганията на конни надбягвания. Джюйлин знаеше истории, които беше чул от хора, познавали хора, които са били там, стига да не премълчаваше още трима-четирима по конеца, истории, които звучаха невероятно, стига Том и Нейлсийн да не ги потвърждаваха. Мъже обявявали дуели на жени в Ебу Дар, както и жени на мъже, и в двата случая наградата — това беше използваната дума — отивала у победителя. Мъжът давал на жената нож, когато се женели, и я молел да го убие с него, ако я разочарова — разочарова! — и всяко убийство на мъж от жена му се смятало за оправдано, освен ако не се докажело обратното. В Ебу Дар мъжете ходели на пръсти около жените и се усмихвали насила за неща, заради които биха убили друг мъж. На Елейн щеше страшно да й хареса. Както и на Нинив.

Още нещо излезе наяве от тези приказки. Мат не можеше и да си представи защо е тази неприязън на Нинив и Елейн към Вандийн и Аделиз — личеше си въпреки усилията им да я прикрият. Нинив явно се задоволяваше с гневни погледи и мърморене под нос. Елейн нито се мусеше, нито мърмореше, но непрекъснато правеше опити да поеме командата; тя, изглежда, си въобразяваше, че вече е кралица на Андор. Колкото и да криеха годините им тези айезседайски лица, Вандийн и Аделиз трябваше да са достатъчно възрастни, за да бъдат майки на по-младите жени, ако не и баби. Мат нямаше да се изненада, ако разбереше, че са били Айез Седай още преди Елейн и Нинив са се родили. Дори Том не можеше да си въобрази причината за това напрежение, а той наистина, изглежда, разбираше твърде много неща за един прост веселчун. Елейн беше цапнала Том през носа и му беше казала, че нищо не разбира, когато се бе опитал кротко да я подпита. Изглежда, по-старите Айез Седай проявяваха забележителна търпимост. Аделиз дори не забелязвала факта, че Елейн раздава команди, и двете с Вандийн много се изненадали, когато го разбрали.