Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
Рени се втренчи в новодошлите. Имаше нещо познато в този мускулест чернокос сим, но какво? Щом се обърна да се консултира с !Ксабу, усети леко докосване по ръката. Един от дошлите преди това гости — дребничка, закръглена жена със сим от темилунски тип — беше застанал до нея.
— Съжалявам, че ви безпокоя. Много съм объркана. Може ли да поговоря с вас?
Рени не се сдържа и огледа непознатата, но във ВР нямаше начин човек да е сигурен в заключенията си.
— Разбира се. Седнете — и заведе жената на стола до Мартин.
— Аз… аз не разбирам къде се намирам. Този мъж каза, че се намираме в неговата симулация, но аз такава симулация не съм виждала.
— Никой от нас не е виждал — увери я Рени. — Като имаш толкова пари, това си е цяла нова вселена.
Новодошлата поклати глава.
— Всичко с толкова странно! Търсех как да помогна на горкичката си внучка и реших, че най-сетне ще се добера до информация за виновника, който й стори това зло. Толкова усилия положих, за да узная истината! Но сега, вместо да събера информация, се озовах във… в не знам какво.
!Ксабу щръкна до нея.
— Внучката ви болна ли е? — попита той. — Да не би да е заспала и да не може да се събуди?
Жената се отдръпна, но Рени реши, че се е стреснала от прямотата на въпроса му, а не от маймуноподобния му вид.
— Да. В болница е вече от много месеци. И най-големите специалисти в Хонконг не знаят какъв е проблемът.
— Същото ей с брат ми. — Рени й разказа какво се бе случило със Стивън и как тя и приятелите й бяха попаднали в Темилун. Жената слушаше жадно и от време на време тихичко охкаше — от изумление или от мъка.
— А аз си мислех, че съм единствената! — възкликна тя.
— Когато мъничката ми, моето цветенце, се разболя, бях сигурна, че е заради мрежата. Но дъщеря ми и мъжът й… според мене те ме мислят за побъркана, макар че от тактичност не ми го казват.
Раменете й се разтресоха. Рени осъзна, че тя плаче, въпреки че по лицето на сима не потекоха сълзи.
— Простете! Тревожех се, че наистина полудявам — избърса очите си тя. — О! Натрапих ви се, а дори не съм ви се представила. Толкова съм неучтива! Казвам се Куан Ли.
Рени представи себе си и приятелите си.
— И ние сме изненадани като вас. Мислехме си, че проникваме в личното игрище на враговете ни. Предполагам, че точно това е станало, но този човек, Атаско, не ми прилича много-много на враг. — Тя погледна домакина им, който говореше с облечения в черно непознат.
— Кой е онзи с него, човекът с клоунското лице? Той с вас ли дойде?
Куан Ли кимна.
— Не го познавам, дори не съм сигурна дали трябва да кажа „го“. — Тя се изсмя, след това закри устата си с ръка, сякаш уплашена от нещо. — Когато стражите ни доведоха — мене и другата жена, дето седи там — и тя посочи другия сим от тип темилун, — той чакаше отвън. И нейното име не знам. Всички влязохме заедно.
— Може би той е Селърс — предположи !Ксабу.
— Не е — разсеяно каза Мартин. Беше се втренчила в тавана, погледът й все още беше разфокусиран. — Представя се като Сладкия Уилям. От Англия е.
След миг Рени осъзна, че е зяпнала. Дори на лицето на сим това не е привлекателно изражение. Затвори уста.
— Откъде знаеш?
Преди Мартин да успее да отговори, тътренето на столове по каменния под ги накара да се обърнат. Атаско беше седнал начело на дългата маса, придружен от темилунка със студена красота, облечена в бяла памучна рокля. Единственото й украшение беше великолепно колие от сини камъни. Рени не я беше забелязала да влиза. Досети се, че сигурно е жената на Атаско, дето много я биваше по смятане.
— Добре дошли в залата на Съвета на Темилун! — Атаско разпери ръце, сякаш ги благославяше, докато гостите се настаняваха. — Знам, че идвате от много места и с най-различна цел. Иска ми се да имах възможността да поговоря с всеки един от вас, но времето ми е ограничено. И все пак се надявам, че сте хвърлили поне бегъл поглед върху този свят. Тук има какво да се види.
— О, за Бога — промърмори Рени, — давай по-нататък! Атаско млъкна, сякаш я беше чул, но изразът му беше по-скоро озадачен, отколкото раздразнен. Той се обърна и прошепна нещо на жена си, която му отвърна също с шепот.