Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона

— Пий.

Нещо докосна устните му — студена вода — и той я изпи. Стомахът му изведнъж се стегна на възел, водата изригна обратно от устата му и той се сгърчи в прегръдката на нечии силни ръце.

Очите му не можеха да се отлепят, главата му кънтеше, гърбът го болеше така, сякаш бяха млатили гръбнака му с боздуган; панталоните му бяха оплескани от собствените му изпражнения. Отново допряха чашата вода към устните му и нечий глас настоя:

— Пий бавно.

Струйката потече този път бавно в гърлото му, само по няколко капки, и стомахът му я задържа. Други ръце го вдигнаха и преместиха.

Той изгуби съзнание.

След някое време се свести и видя около себе си въоръжени мъже, устроили се на бивак. Един, който седеше до него, му каза:

— Можеш ли да изпиеш още малко вода?

Джими кимна и мъжът му поднесе пълна чаша. Джими отпи и изведнъж се почувства ужасно жаден. Изпи още една чаша, след третата мъжът прибра меха и каза:

— Стига ти толкова.

— Кои сте вие? — Гласът на Джими бе някак далечен, сякаш не говореше той, а някой непознат.

— Аз съм капитан Сонгти. Познавам те. Ти си барон Джеймс.

Джими се надигна, вече посъвзел се, и отвърна:

— Вече съм граф Джеймс. Получих нов пост. — Огледа се и видя изгряващото на изток слънце. — Откога съм така?

— Намерихме те час след залез-слънце. Тъкмо се канехме да вдигаме бивака недалече оттук и както обикновено пратих един от хората си да обиколи с коня и той видял огъня. Дойдохме и те намерихме да лежиш тук. Кръв нямаше, затова помислихме, че може да ти е прилошало от храната.

— Отровиха ме — каза Джими. — С вино. Малко пих.

Капитанът, кръглолик мъж с късо подстригана брада, каза:

— Явно имаш небце на познавач. То ти е спасило живота.

— Малар не искаше да ме убие. Можеше много лесно да ми клъцне гърлото.

— Може би — отвърна капитанът. — А може и да е избягал при пристигането ни. Може да ни е чул още преди да видим огъня. Не знам.

Джеймс кимна и веднага съжали, главата му се завъртя.

— А конят ми?

— Коне нямаше. Само ти, одеялото ти, тлеещият огън и празната чаша, която държеше. Само това заварихме.

Джими протегна ръка.

— Помогни ми да се изправя.

— Трябва да си починеш.

— Капитане — заповяда Джими. — Помогни ми да се изправя.

Капитанът се подчини и след като стъпи на крака, Джими попита:

— Имате ли да ми заемете резервно облекло?

— Уви, не. Само на три дни сме от порт Викор и вече се връщаме.

— Три дни… — Джими помълча малко и после помоли:

— Помогнете ми да ида до потока.

— Защо?

— Защото трябва да се изкъпя. И да си изпера дрехите.

— По-добре да се върнем час по-скоро в порт Викор. Там ще имаш нужните удобства и ще се възстановиш по-бързо.

— Не. Трябва да се изкъпя, защото си имам друга работа.

— Каква?

— Трябва да намеря един човек. — Джими погледна към пътя на югоизток. — И да го убия.