Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Вестителите? — попита Мрак. — Те не са направили нищо такова. Грешите.
— Ние гласувахме — каза един от везирите. — Молбата на този младеж беше най-добрата.
— Каква молба? — продължи Мрак. — Та той е крадец!
— Той извърши чудото на Израстването — обясни един от по-възрастните потомци. — Беше мъртъв и се завърна. За каква по-добра молба можем да настояваме?
— Бе даден знак — намеси се главният везир. — Имаме Главен, който може да оцелее при нападението на Изцяло Белия. Хвала на Яезир, Кадасикс на кралете, нека ни води с мъдрост. Този младеж е Главен. Винаги е бил Главен. Ние го разбрахме едва сега и го молим да ни прости, задето не сме видели истината по-рано.
— Както винаги е било — допълни по-възрастният потомък. — Както и ще бъде. Отдръпнете се, служителю на закона. Получихте заповед.
Мрак огледа Крадла.
Тя се усмихна уморено. Покажи на проклетника зъбите си. Това си беше правилно.
Мечът му се превърна в мъгла. Бяха го надхитрили, но сякаш му беше все едно. Без ругатни, даже без присвиване на очите. Той се изправи и придърпа ръкавиците си за маншетите — първо едната, после другата.
— Хвала на Яезир — изрече той. — Вестител на Кралете. Нека води с мъдрост. Ако въобще спира да точи лиги.
Мрак се поклони на новия Главен, после си тръгна с уверена стъпка.
— Някой знае ли името на този служител на закона? — попита един от везирите.
— Кога сме започнали да разрешаваме на такива да изискват Мечове?
Недодялко приклекна до Крадла.
— Значи ти си вече император или нещо такова — отбеляза тя, затвори очи и се облегна.
— Да. Още съм объркан. Май съм сътворил някакво чудо.
— Добре — рече Крадла. — Мога ли да ти изям обяда?
I-10
Сет
Сет, син на сина на Валано, Неверен от Шиновар, седеше на върха на най-високата кула в света и съзерцаваше Края на Всичко.
Душите на убитите от него хора се притаяваха в сенките. Нашепваха му. Приближеше ли се, пищяха.
Пищяха и щом затвореше очи. Беше започнал да мига колкото може по-нарядко. Усещаше очите си сухи в главата. Всеки… човек с ума си би направил същото.
Най-високата кула на света, скрита сред планинските върхове, беше отлична за неговото съзерцание. Ако не бе обвързан с Клетвения си камък, ако беше съвършено друг човек, щеше да остане тук. Единственото място на изток, където камъните не бяха прокълнати, където беше позволено да ходиш върху тях. Това място бе свято.
Ярката слънчева светлина огря и прогони сенките — това почти заглуши писъците. Разбира се, че тия, които пищяха, бяха заслужили смъртта си. Трябваше да убият Сет. Мразя ви. Мразя… всички. В името на Вътрешната Слава — какво особено чувство.
Не вдигна поглед. Не искаше да посреща взора на Бога на Боговете. Все пак беше добре да си под светлината му. Тук нямаше облаци, та да доведат мрака. Мястото бе над тях. Уритиру се възвисяваше даже над облаците.
Огромната кула беше също тъй празна; още една причина да я харесва. На сто ката, построени като пръстени, всеки предходен по-широк от следващия, за да предостави залята от слънцето площадка. Източната страна обаче бе рязък, плосък ръб — заради него от разстояние кулата изглеждаше, като че страната е била отсечена от огромен Меч. Ама че особена форма.
Той седна на ръба, право на върха, а краката му се поклащаха над височината на стоте грамадни площадки и над стръмната пропаст по планинския склон под тях. По плоската повърхност на равната страна блестеше стъкло.
Стъклени прозорци. Обърнати на изток, към Произхода. При първото си идване тук — веднага след като го бяха прогонили от родината му — той не разбираше колко необичайни бяха тези прозорци. Тогава все още бе свикнал със слаби бури. Дъжд, вятър и размишления.
Из прокълнатите земи на Ходещите по камъка нещата бяха различни. Тези омразни земи. Земи на кръв, смърт и писъци. И… и…
Дишай. Той застави въздуха да влезе и излезе и се изправи на ръба на парапета на самия връх на кулата.
Беше се изправил срещу нещо невъзможно. Човек със Светлината на Бурята. Човек, който познаваше бурята отвътре. Това означаваше… неприятности. Преди години го бяха прогонили, задето е вдигнал тревога. При това лъжлива тревога.
„Пустоносните не съществуват повече“ — тъй рекоха те.
Самите духове на камъните го обещаваха.
Старите сили вече ги няма.
Сияйните рицари са съгрешили.
Само ние сме останали.
Всичко, което остава… Неверен.
— Не бях ли верен? — провикна се Сет и най-накрая вдигна поглед към слънцето. Гласът му отекна от планините и техните духове. — Не се ли подчиних, не удържах ли на клетвата си? Не сторих ли това, което поискахте от мен?