Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Нищо лошо няма в това, знам — каза Роб и отново подозрително погледна към склада за опаковки, склада за бутилки и черквата, — но при него не минава, даже и да говориш за броя на копчетата по фрака му. Уверявам ви, че при него не минава. По-добре е човек да се удави. Той така казва. Аз дори не бих ви казал и името му, ако вие не го знаехте. Да говорим за другиго.
Докато Роб отново предпазливо оглеждаше двора, старицата тайно даде знак на дъщеря си. Всичко стана за миг, но дъщерята й отвърна леко с поглед, извърна очи от лицето на момчето и продължи да седи, все така загърната с наметката.
— Роб, миличък! — заговори старицата и го примами на другия край на пейката. — Ти винаги си бил мой любимец и галеник. Не е ли така? Нима не знаеш?
— Знам, мисис Браун — не много любезно отвърна Точиларя.
— Как можа да ме изоставиш! — рече старицата и преметна ръце около врата му. — Как можа да изчезнеш, без почти нищо да чуя за теб, и никога да не дойдеш при бедната си, стара познайница, за да й разкажеш как ти е потръгнало, високомерно момче! Ох! Ох!
— О, това е ужасно за едно момче, което има зорко бдящ господар наоколо! — възкликна клетият Точилар. — Така да вият край него на такова място!
— Няма ли да дойдеш да ме навестиш, Роби? — запита мисис Браун. — Ох, няма ли да дойдеш да ме навестиш?
— Да, ще дойда! Казвам ви — отвърна Точиларя.
— Това е моят скъп Роб! Миличкият ми! — нареждаше мисис Браун, като бършеше сълзите по съсухреното си лице и нежно го прегръщаше. — На старото място, Роб?
— Да — повтори Роб.
— Скоро ли, скъпи Роб? — рече мисис Браун. — И често ли?
— Да. Да. Да — отговори Роб. — Наистина ще дойда, честна дума.
— Тогава — продължи мисис Браун, протегнала ръце към небето и отметнала назад своята тресяща се глава, — ако той удържи думата си, аз никога няма да го приближавам, макар че знам къде да го намеря, нито пък ще изрека думичка за него! Никога!
Това възклицание, изглежда, бе капчица утеха за нещастния Точилар, който, като го чу, разтърси мисис Браун за ръката и я помоли със сълзи на очи да го остави на мира и да не проваля бъдещето му. Мисис Браун го прегърна отново ласкаво и се съгласи, но когато понечи да последва дъщеря си, се обърна, крадешком размаха пръст и с дрезгав шепот му поиска пари.
— Един шилинг, скъпи! — рече тя с напрегнато, алчно изражение. — Или шест пени! Заради старото ни познанство! Толкова съм бедна! А красивата ми щерка… — тя погледна през рамо — тя ми е щерка, Роб… ме държи полугладна.
Роб с неохота й пъхна една монета в ръката, но точно в този миг дъщеря й безшумно се върна, хвана ръката й, изви я и взе монетата.
— Какво, майко — рече тя. — Все пари! Вечно само пари! Забрави ли това, което ти казах преди малко? Ето! Вземи!
Старицата нададе стон, когато парите бяха върнати, но без да се противопоставя повече, закуцука редом до дъщеря си по страничната уличка. Изуменият и изплашен Роб се бе ококорил след тях и видя как те спряха и започнаха оживено да говорят. Той забеляза как младата жена на няколко пъти вдигна ръка с мрачна заканителност (навярно заплахата се отнасяше до този, за когото говореха), а старицата немощно се опитваше да подражава на този жест и той от все сърце пожела да не е той предметът на техния разговор.
Утешавайки се с мисълта, че за момента те си отидоха, а занапред е малко вероятно мисис Браун да живее дълго, за да го безпокои, Точиларя, който съжаляваше за предишните си провинения единствено поради това, че бяха внезапно довели до такива неприятни последици, придаде на навъсената си физиономия ведър вид, като си припомни възхитителния начин, по който се бе отървал от капитан Кътъл (спомен, почти неизменно развеселяващ го), и се отправи към кантората на мистър Домби, за да получи нареждания от господаря си.
Там господарят му, така проницателен и зорък, че Роб се разтрепера пред него, опасявайки се не на шега да не бъде обвинен заради мисис Браун, му предаде както винаги сутрешната поща за мистър Домби и една бележка за мисис Домби, като само поклати глава, внушавайки му да бъде внимателен и експедитивен — това бе тайнствено внушение, което според Точиларя криеше мрачно предупреждение и заплаха и му въздействуваше по-силно от всякакви думи.
Когато остана сам в стаята си, мистър Каркър се залови за работа и работи през целия ден. Срещна се с много посетители, прегледа един куп документи, непрекъснато снова навън из всевъзможни търговски кантори и не се отдаваше на размисли, докато не приключи работата си за деня. Но когато най-накрая масата му се очисти от всякакви книжа, отново потъна в размишления.