Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Кацарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Домби и син (Избрани творби в пет тома. Том 4)». Краткое содержание книги:
— Нима не съм ти казвала, че от него пари няма да взема? — отвърна тя. — Не ми ли вярваш? Взех ли парите от сестра му? Нима бих докоснала дори едно пени, ако знам, че е минало през белите му ръце… освен ако мога да влея отрова в монетата и да му я върна. Успокой се, майко, и да се махаме оттук!
— Но той е толкова богат! — нареждаше старицата. — А ние сме толкова бедни!
— Бедни сме, защото не можем да му се отплатим за злото, което ни е причинил — рече дъщеря й. — Нека само да ми даде богатства от този род и аз ще ги приема и ще си послужа с тях. Да се махаме оттук. Няма смисъл да гледаме коня му. Хайде, майко.
Но старицата, за която завръщащият се Роб Точиларя, водещ коня без ездач, представляваше интересна гледка сама по себе си, измери съсредоточено младия човек и преодоляла с приближаването му колебанието си, погледна дъщеря си със светнали очи, допряла пръст до устните си, и като изскочи от входа точно когато минаваше, го докосна по рамото.
— Ах, къде изчезна толкова време веселият ми Роб? — рече тя, когато той се извърна.
Веселият Роб, чието веселие доста се поизпари при този поздрав, бе крайно слисан и отговори със сълзи на очи:
— О! Защо не оставите на мира бедното момче, мисис Браун, когато то честно си изкарва прехраната и се държи почтено? Защо идвате да злепоставяте бедното момче, като го заговаряте на улицата, когато то отвежда коня на господаря си в една почтена конюшня — ако ви падне на вас, вие бихте продали коня за храна на кучетата и котките! Ами че аз мислех — Точиларя по такъв начин произнесе последната фраза, сякаш това бе върхът на всичките му беди, — че вие отдавна сте умрели.
— Слушай го как говори — обърна се старицата към дъщеря си — на тази, която го познава толкова отдавна, скъпа, и толкова пъти го е бранила от разни скитници, гълъбари и птицеловци!
— Оставете птиците на мира, моля ви, мисис Браун! — с много разтревожен тон отвърна Роб. — По-добре е едно момче да се занимава с лъвове, отколкото с тези крилати същества, които непрекъснато ти летят в лицето, когато най-малко очакваш. Е, как сте и какво искате?
Тези учтиви въпроси Точиларя зададе сякаш против волята си, с крайно раздразнение и злоба.
— Слушай го как говори със стара позната, скъпа! — отново се обърна към дъщеря си мисис Браун. — Някои стари познати не са толкова търпеливи като мен. Ако кажа на някои хора, които той добре знае, имал е работа с тях и заедно са вършили туй-онуй, къде да го намерят…
— Няма ли да си затворите устата, мисис Браун? — прекъсна я нещастният Точилар и бързо се огледа, сякаш очакваше да види ослепителните зъби на господаря си до себе си. — Защо изпитвате удоволствие да погубвате едно момче? При това на вашата възраст? Когато трябва да мислите за толкова много неща?
— Какъв чудесен кон! — рече старицата, като потупа животното по шията.
— Не го пипайте, мисис Браун! — каза Роб и блъсна ръката й. — Вие сте в състояние да подлудите едно разкаяло се момче.
— Че какво лошо съм му направила, момче? — попита старицата.
— Лошо ли? — отвърна Роб. — Той има такъв господар, който би познал дори ако със сламка го докоснат.
И той издуха мястото, където за миг се бе допряла ръката на старицата, и леко го приглади с пръст, сякаш наистина вярваше на думите си.
Мляскайки и гримасничейки, старицата погледна назад към дъщеря си, последва по петите Роб — той поведе напред коня си, хванал го за юздата — и продължи разговора.
— Хубава служба, Роб, а? — рече тя. — Имаш късмет, момчето ми.
— О, не ми говорете за късмет, мисис Браун — каза клетият Роб, като се извърна към нея и спря. — Ако изобщо не се бяхте появявали или пък вземете да си отидете, тогава само би могло да се каже за едно момче, че има някакъв късмет. Не можете ли да се махнете, мисис Браун, и да не вървите подире ми! — зациври Роб със заканителен тон. — Ако младата жена ви е приятелка, защо не ви отведе, вместо да ви оставя така да се позорите!
— Какво! — изграчи старицата и приближи лицето си до неговото с такава злобна гримаса, че чак увисналата й шия се набръчка. — Значи, се отричаш от старата си познайница! Нима не си се домъквал сто пъти в къщата ми и не си спал сладко в някой ъгъл, когато не си имал никаква друга постеля освен паважа, че ще ми говориш така! Нима не съм продавала и купувала заедно с теб и не съм ти помагала с моя занаят, ученико, да кръшкаш и какво ли още не, че сега ще ми казваш да се махам! Мислиш, че не мога да събера една тайфа от старата ти компания утре сутринта и да тръгнат след теб като сянка и да те погубят, та ще ме гледаш така дръзко! Тръгвам си. Хайде, Алис.