![Гаснещ зрак [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/6/7/gasneshch-zrak-bg-download.jpg)
Гаснещ зрак [bg]
- Автор: Эриксон Стивен
- Серия: Трилогия за Карканас #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-734-6
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Гаснещ зрак [bg]». Краткое содержание книги:
Потресен, Айвис отстъпи назад.
— Милорд, давате повод за отчаяние.
— Аз го давам? В името на Бездната, Айвис. Аз само изваях думи, които да назоват онова, което предпочитаме да не назовем. Ако вестоносецът носи отчайваща новина, той ли е причината за нея?
И тръгна обратно към лагера им на пътя. Айвис махна на отделението си да го последва, изчака ги да се изнижат мълчаливо покрай него и след като погледът му се задържа за сетен път над поляната и за миг върху птиците, чакащи по дърветата, тръгна последен.
„Прекрачили сме различията. Той го каза. Поляната зад мен заявява същото. И ако в тези съсипани гори една богиня бавно се смъква върху ложе от колове, за това престъпление дори историята е сляпа.“
Заблуда е да си въобразиш, че една гора е пълна с толкова плячка, че да държи корема ти пълен. Дори ако няма вълци и рисове, които да смаляват броя им, сърните и лосовете може да измрат от глад през зимата.
Шаренас Анкаду вече разбираше целта зад сезонните ловни кампании на Отрицателите. Провизии трябваше да се събират, ями да се копаят, месо да се опуши или осоли, за да бъде заровено в ямите. В такъв свят, подчинен на сезоните, всяко отделно семейство се бореше за оцеляване и доколкото съществуваше съгласие между всички в него, това съгласие беше крехко и напрегнато.
Стоновете и спазмите на празния стомах не се утоляват от възгледи за благородство и достойнство. Оголването на суровата нужда не предлага нищо гордо. И все пак, спомни си тя с горчивина, често беше казвала, с някаква съзерцателна носталгия, за копнежа си за едни по-прости времена, когато чистотата е означавала пръсти, притиснати дълбоко в пръстта, или жестока гонитба на бягащ дивеч, сякаш самата ѝ кръв таеше спомен за предишни животи, всеки от които — образец на добродетел.
Но времето играеше номера с такива неща. Благородното лице с оцапаната му с червено уста, разранените длани с пръстта под начупените и нащърбени нокти, протритите кожи и опърпаните ризи, и мрачният строг поглед, толкова често бъркан с достойнство, не бяха от миналото, а съществуваха в крак с нея — между тези горски обитатели и отхвърлените в техните пещери в хълмовете.
Избиването им беше почти неизмеримо престъпление.
„Любими Кагамандра, вече разбирам смисъла на безсъвестното. Никакво побеляване на кожата не може да пречисти това, което сме направили тук.
И виж в какво сме ги превърнали сега, нашите страдащи ближни от леса. Щом благородството се скри в траурните им покривала, то времето за скръб е отминало.“
Движеше се между трупове. Виждаше лица, които разпознаваше, макар смъртта да отнемаше повечето от онова, което помнеше от тях. Повечето стрели бяха изтръгнати от раните, които бяха направили, макар тук-там да бе оставена счупена дръжка, захвърлена настрана, след като върхът на стрелата беше прибран. Отвъд падналите войници имаше други, догонени в бяг. Проправените от паническото им бягство пътеки се виждаха съвсем ясно.
Отрядът на Халид Бахан, привлечен тук от самата Шаренас.
„Тук има урок, моя любов, но урок, който няма да посмея да оглася. Все едно, по-добре извърни очи настрани, докато се превръщам в поредния гарван сред техния пир. Клъвване с железния клюн, малко плът, за да притъпи спазмите. А по клоните лъскави черни очи гледат замислено новия си съперник.“
Чу някакъв звук и се обърна.
Бяха се приближили тихо и стояха на по-малко от двайсет крачки от нея. Непознати. Шаренас ги изгледа.
Ха, изобщо не бяха непознати.
— Грип Галас — каза тя и гласът ѝ излезе дрезгав след толкова мълчание. — Бракът втръсна, така ли? Жената до теб е достатъчно мила на вид, но тя вместо Хиш Тула? Старостта ти е взела зрението заедно с ума.
— Шаренас Анкаду?
— Защо се съмняваш кой стои пред теб? Не посетих ли зимното ви гнездо? Не се ли свивах разтреперана под кожите в онази незатоплена килия, която наричате гостна стая?
Жената се намръщи.
— Щом се запалеше огънят, се стопляше достатъчно бързо.
Шаренас присви очи към нея.
— А, да. Ти значи. — Махна с ножа към телата наоколо. — Търсите стари приятели може би?