![Съдбовният кораб [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/7/7/0/sdbovniyat-korab-bg-download.jpg)
Съдбовният кораб [bg]
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Сага за живите кораби #3
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: „Ем Би Джи Тойс“
- ISBN: 978-954-2989-84-4
- Переводчик: Катрин Якимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Съдбовният кораб [bg]». Краткое содержание книги:
Обграденият екипаж на Вивачия беше скочил при вестта за залавянето на капитана си. Всеки мъж, който можеше да се движи, се втурна да вдигне котвата и да опъне платната. За известно време пренебрегнаха телата, които заливаха палубата. Онези от ранените, които можаха, се вдигнаха нестабилно на крака, за да помогнат с управлението на кораба. Малта, невредима, но очевидно разтърсена, блуждаеше през плетеницата от мъртви, поразена. Уинтроу бе поел командването на кораба от разтърсения Джола. Ета като че беше навсякъде — оказваше помощ и подтикваше към бързина при всяко възложение.
— Алтея! — извика Джек и я откъсна от транса ѝ. — Размърдай се! — Джек вече се беше присъединила към мъжете при котвата.
— След него! — добави тя собствените си викове към тези на Уинтроу. — Парагон не бива да се изправя сам срещу тях.
Преди котвата да е излязла напълно от водата, Вивачия вече набираше инерция.
Глава тридесет и четвърта
Спасяване
— Кенит не ме интересува! — изрева Брашън. — Върни се за Алтея!
— Тя е в безопасност там, където е сега! — опърничаво извика Парагон. — Трябва да си върна Кенит. Нужен ми е.
Брашън стисна зъби. В един миг беше толкова близо, а после ги бяха отминали. Нуждата да види Алтея и да знае, че е в безопасност, го разяждаше, но твърдоглавият кораб, изглежда, беше решен да ги поведе към смъртта им. Всеки път, в който Брашън започнеше да се доверява на Парагон, той попарваше надеждите му. Противопоставяше се и на руля, и на заповедите, устремен след бягащия кораб. Бялата змия скачаше и се гмуркаше сред вълните при носа им като делфин. На бака, Майка се облегна на парапета сякаш можеше да избута кораба да плава по-бързо. Янтар стоеше изправено, вятърът развяваше косата ѝ. Очите ѝ бяха широко отворени сякаш слушаше далечна музика.
— Поне намали малко — примоли се Брашън. — Позволи на другите кораби да се изравнят с нас. Няма нужда да се изправяме срещу цялата джамаилска флота сами.
Но Парагон бързаше сляпо напред. Брашън предположи, че някак бялата змия го насочваше.
— Не мога да се бавя. Те ще го убият, Брашън. Може да го убиват точно сега. Той не бива да умира без мен.
Това съдържаше зловеща нотка. Внезапно Брашън почувства лек допир до китката си. Погледна надолу, за да открие до себе си майката на Кенит. Бледите ѝ очи се срещнаха с неговите тъмни и изговориха всички думи, които езикът ѝ вече не можеше. Красноречието на тази молба не можеше да бъде отхвърлено. Брашън поклати глава — не на нея, а на собствената си глупост.
— Върви тогава! — изведнъж извика на кораба. — Хвърли се сляпо напред. Задоволи каквато лудост те движи веднъж завинаги.
— Длъжен съм — подхвърли му обратно Парагон.
— Като всички ни — тихо се съгласи Янтар.
Брашън се извъртя към нея, доволен да смени мишената си.
— Предполагам, че това е съдбата, за която спомена — раздразнено предизвика той Янтар.
Тя му отправи ефирна усмивка.
— О, да, точно така — обеща му тя. — И не само тази на Парагон. Моята. И твоята. — Тя разпери широко ръка. — И на целия свят.
Кенит никога не се беше намирал на по-ужасно място. Без патерица, без оръжие, той седеше на палубата, докато моряци, ходещи по задачите си, минаваха небрежно покрай него. Малкото мъже, които се бяха качили на борда заедно с него, представляваха кървави трупове. Беше безполезно да изпитва удовлетвореност заради джамаилците, които бяха взели със себе си. Зад него, сатрапът представляваше смачкана купчина. Не беше ранен, но беше изпаднал в несвяст. Самият Кенит беше попребит, но и той все още не беше разкървавен.
Седеше на откритата палуба близо до рубката на кораба. Трябваше да гледа нагоре към пазачите си. Той отказваше. Беше видял достатъчно от подигравателните им лица и присмехулните им гримаси. Бяха извлекли голямо удоволствие от това да му изтръгнат патерицата и да го оставят да падне. Ботушите им бяха причината ребрата да го болят. Внезапната промяна в благосъстоянието му го замайваше, колкото и нараняванията му. Къде се беше дянал късметът му? Как беше възможно това да се случи на него, крал Кенит от Пиратските острови? Допреди малко беше държал сатрапа на цяла Джамаилия като пленник и разполагаше с подписано споразумение, което го припознаваше за крал на Пиратските острови. Беше почувствал съдбата си, беше я докоснал за миг. А сега това. Не беше бил толкова безпомощен и надвит, откакто беше момче. Избута мисълта. Нищо от това нямаше да се случи, ако Уинтроу и Ета го бяха последвали, както трябваше да сторят. Куражът и вярата им в късмета му трябваше да се равняват на неговите. Щеше да им го каже, след като го спасяха.