Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер
- Автор: Дюма Александр
- Серия: les trois mousquetaires #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Гергов
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Виконт дьо Бражелон, или десет години по-късно — Луиза дьо ла Валиер». Краткое содержание книги:
— Господине — каза принцът, — преди да взема това или онова решение, бих искал да сляза от каретата, да походя по твърда земя и да се вслушам в гласа, който по волята Божия говори природата. След десет минути ще ви дам отговор.
— Вървете, принце — каза Арамис и се поклони ниско. Толкова тържествено му прозвуча гласът, произнесъл тези думи.
Глава десета
КОРОНА И ТИАРА
Арамис слезе пръв от каретата и отвори вратата пред младия човек, като застана до нея. Видя как принцът стъпи на земята, цял треперещ, и как направи първите си, неуверени стъпки, сякаш се беше отучил да ходи.
Беше петнадесети август около единадесет часа вечерта. Тежки облаци, които предвещаваха лошо време, застилаха небето, но след като привикнеше малко, окото започваше да различава границата между пътя и заобикалящата го растителност. Всичко наоколо беше черно и само пътят се виждаше тъмносив. Но миризмата на трева и още по-силният мирис на дъбове, топлият наситен въздух за първи път след толкова години обгърна тялото на принца. Неизмеримата наслада от свободата сред поля и гори говореше на толкова пленителен език, че въпреки сдържаността си, стигаща почти до тайнственост, за която се опитахме да уведомим бегло читателя, принцът си позволи да се отдаде на нахлулите у него чувства и да въздъхне леко и радостно.
После бавно, повдигайки все още тежката си глава, той започна жадно да лови струите въздух, напоени с аромат и живителни за неговото лице, току-що започнало да се освобождава от сковаността. Той скръсти ръце на гърдите, сякаш за да не им позволи да се пръснат под наплива на непознато досега блаженство, с възторг вдишваше новия за него въздух, веещ тази нощ под дървесния свод. Небето, което той гледаше, шумът на водата, живите същества, които усещаше, че мърдат наоколо, нима това не бе самият живот? Как можеше да мечтае за друго?
Пленителните картини на съществуване сред природата, съществуване, което не познава нито грижи, нито страхове, нито притесненията, налагани от чужда воля, щастливи, неизменно появяващи се пред юношеското въображение — ето наистина примката, в която можеше да падне нещастният затворник, линял сред каменните стени на своята килия, сред задушната атмосфера на Бастилията. Такава примамка му показа Арамис, предложил хиляда пистола, сложени наготово в каретата, и вълшебния Едем, скрит в Долно Поату.
С неописуема тревога Арамис следеше тази безмълвна вълна от радост, която обхващаше Филип, и виждаше, че той все по-дълбоко се отдалечаваше в света, роден от неговото въображение. Действително принцът, погълнат от своите мисли, само с крака оставаше върху тази земя, докато неговата душа, извисила се до подножието на Престола Господен, се молеше да му бъде подарен макар и само лъч светлина, за да може той накрая да разреши своите колебания, от които зависеше животът или смъртта му.
За ванския епископ тези мигове бяха ужасни. Никога досега той не бе се изправял лице в лице срещу миг, изпълнен с толкова значими последствия. Нима тази стоманена душа, свикнала с това, че няма непреодолими препятствия, и справяща се като на шега с всяко от тях, не знаейки какво значи да бъдеш слаб и победен, нима на нея й беше отсъден неуспех в такъв велик замисъл само защото не беше предвидено какво въздействие могат да окажат върху човешката плът листата на дърветата, измити от струи свеж въздух?