Годината на Кобрата [bg]
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Египетски загадки #9
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Труд
- ISBN: 9789545289354
- Переводчик: Ралица Кариева
- Жанр: Исторические детективы
Электронная книга - «Годината на Кобрата [bg]». Краткое содержание книги:
Няколко часа по-късно, натоварили вещите си на петте колесници и каруци, които ковчежникът ни бе успял да купи заедно с ред товарни коне, напуснахме хетския лагер и тръгнахме по прашната пътека насред пустошта. Известно време ни ескортираше група хетски колесници. Офицерите просто искаха да се уверят, че се махаме, не че ги интересуваше безопасността ни. Беше началото на лятото — най-доброто време за бойни походи и официални посещения. Земята под краката ни беше твърда. Писарите ми също бяха купили груби рисунки на Ханаан и с помощта на моята карта планирахме пътуването си през долината на река Йордан. Носехме само най-необходимото — хранителни запаси, допълнителен кат дрехи, вода, и всички бяха със здравите кожени ботуши, които бяхме купили в Тире.
Първите няколко дни бяха доста приятни — керван от мъже, коне и трополящи колесници, поели в ранни зори под затоплящото се слънце. Около обяд намирахме сянка — пещера или някакъв оазис — и оставяхме съгледвачи по дърветата. Почивахме до късния следобед, после поемахме отново и не спирахме, докато съгледвачите не се върнеха с новина за подходящо място за нощувка. Следвахме дисциплина като истински войници на вражеска територия, използвахме колесниците като защитна стена и имахме винаги попълнени запаси от вода. Джарка и някои от наемниците бяха добри ловци. Хранехме се с достатъчно прясно месо, а щом се отдалечихме достатъчно от хетския лагер и от всепроникващата миризма на плът, кръв и дим, настроението ни също се подобри.
Трябва да сме пътували вече пет дни, когато срещнахме Мълчаливите. Канехме се да влезем в една долина, когато двама от съгледвачите ни дотичаха обратно с лъкове в ръка.
— Господарю! — едва си поемаха дъх.
Аз вървях до колесницата, в която седеше Набила с покрити с дебело раирано наметало глава и рамене, за да се предпази от слънцето. Беше дошла със слънчобран и първите четири часа от пътуването ни прекара да сипе ругатни по адрес на хетския дивак, дето го беше откраднал.
— Господарю — съгледвачът посочи надолу по пътя. — Някакви чужденци ни чакат.
— Колко? — попитах веднага. Понечих да надуя рог за опасност, но той се намеси.
— Не, не, господарю, те идват с мир: дланите им са вдигнати, но няма да говорят с нас.
Пета глава
Хюйи: плюя отрова
Избързах напред да разбера за какво става дума. Когато наближих входа на долината, двама мъже с едно муле се плъзнаха до каменистата канавка като сенки под слънцето. Облечени бяха като пустинни жители — с раирани роби и дълги разпуснати коси; единият беше с дебели мустаци и брада, а другият беше гладко избръснат. По-възрастният връчи юздите на другаря си и бавно тръгна към мен с вдигнати длани в знак на мир.
— Търся лорд Маху — заговори той гърлено на търговския жаргон.
— Аз съм лорд Маху — отвърнах аз. — Какво искате?
— Изпратиха ме.
Мъжът ми направи знак да се приближа. Извадих меча си. Джарка изопна стрела на лъка си и тръгнахме уморено в очакване на засада.
— Не се тревожи, лорд Маху, идваме с мир.
Чужденецът коленичи на земята, отвори една торба, вързана на корда през кръста му, извади един скарабей и ми го подаде. Черен и гладко полиран, изобразяваше Атон, Слънчевия диск, който се издигаше над Свещените върхове. Преобърнах го и разпознах йероглифите на Великия фараон еретик. Подхвърлих го на дланта си.
— Може да ме погледнеш.
Той вдигна глава. Лицето му беше загрубяло, почерняло от слънцето. Беше си пуснал мустаци и брада, за да скрие раните по лицето си, най-вече дебелия разрез на долната си устна. Обиколих го, гледах глезените му, после протегнах ръка и свалих робата на гърба му, изпод която се показаха множество белези.
— Някога си бил войник. Наемник? Пребили са те зле, белязали са лицето ти. Какво търси един наемник тук, сред сухите земи? Кой те изпраща?
— Аз съм пратеник от Залата на сенките — каза, без да повдигне глава той. — Изпраща ме онзи, който живее там.
— И кой живее там?
— Господарю — премина в молба гласът му, — аз съм просто един вестоносец. Наредено ми е да те водя.
— Откъде да знам, че мога да ти се доверя?
— Господарю, ти видя знака, който нося, картуша на Атон, да бъде името му вечно благословено. Аз и синът ми — посочи младия мъж, който държеше мулето.