Годината на Кобрата [bg]

Затътрих се натам, като междувременно почесах слабините си в знак на презрение. Взех шепа пясък, сякаш с намерение да го посипя в лицето на Мерире. Някогашният ми другар, учен и приятел свали маската си и се ухили.

— Поздрави, лорд Маху, по-добре ли се чувстваш?

— Естествено — приближих се колкото можах и седнах, не на колене като него, а разкрачен, все едно възнамерявам да се облекча. Останах доволен от тихия протест, предизвикан от тази обида сред компанията на Мерире. — Кой мислиш, че съм аз, Мерире? — прошепнах леко приведен напред. — Малко момче, което нощем се плаши от призраци? Виждам, че имаш свирепи войни, които да те пазят и да ти се подчиняват. Какво очакваш да направя? Да се подмокря? Да коленича и моля за милост?

— Тръгнал си на юг, нали, лорд Маху?

— Да — оголих зъби като куче аз. — Потегляме на юг утре. Искаш ли да се присъединиш?

— Може и да ви придружим — подсмихна се Мерире, — колкото да се уверим, че няма да се изгубите.

— О, не се съмнявам в това — оставих пръстта да изтече през пръстите ми. — Мерире… — главата ми беше толкова близо до него, че долавях различните парфюми по тялото му, но колкото и силни да бяха, не можеха да скрият мириса на гнилоч, на смърт, на засъхнала кръв.

— Мерире, аз и ти… — посочих с пръст двама ни — това не може да продължава.

— Ще се срещнем отново, лорд Маху.

Мерире се изправи рязко и се извиси над мен с тояга в едната ръка и кама в другата. Чух някакъв звук и се обърнах. Джарка стоеше на входа на палатката ни с огромния си лък в една ръка и стрела в другата.

— До следващата ни среща, лорд Мерире — станах, изплюх се настрани и се върнах в палатката.

Станахме в ранни зори. Все още треперех от студ, докато набързо хапнахме овес с мляко и се опитвахме да се стоплим на лагерния огън. Навсякъде около нас хетите се раздвижваха, лагерните началници и офицери вървяха по пътеките, придружавани от тръбачи, и налагаха дисциплина, на която дори Хоремхеб би завидял. Ние се концентрирахме единствено върху това да се махнем възможно най-бързо. Свиках писарите и наемниците, които насядаха в полукръг, докато говорех. Разказах им за предстоящото пътуване и опасностите. Предложих, най-вече на по-възрастните, да се върнат в Тире, където можеха да изчакат следващия египетски търговец. Всички отказаха. На тях също им беше дошло до гуша от хетите и се тревожеха, че могат да се забавят с месеци, дори години, в някой чуждоземен град. До един ме увериха, че са готови за тръгване. Разгледах лицата им и си спомних думите на Набила; питах се дали някой или дори всички не са убийци, които дебнат за удобна възможност. Накарах ги да дадат повторно обет за вярност. Обещах да се движим възможно най-бързо и ги уверих, че имам точна карта. Обясних, че хетите се изтеглят на изток, докато ние ще се придвижваме бързо на юг и ако боговете са благосклонни, ще пресрещнем египетската армия, която в момента пресича Синай. Хората вече бяха чули слуховете и мнозина закимаха усмихнато.