Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

— И сред нас има такива, чиито имена звучат ужасяващо.

— Когато казваш сред нас, какво имаш предвид? Дасем го няма. Келанвед и Танцьора ги няма. Кой остава, за да им се опълчи?

— Винаги сме ги побеждавали.

— В миналото — да.

Трошача се почеса по врата.

— Ако търсиш сигурност, не си дошъл на правилното място. Хвърляш заровете и Близнаците решават.

— Не съм от тези, които разчитат единствено на късмета.

— Всичко е късмет. Но ако още не си научил това, предполагам, че така и няма да го научиш.

— Защо да го уча, когато никога не разчитам на късмет?

— Нещо друго?

— Не. Сигурен съм за тази морантска връзка. Ще изготвя доклада си в този дух.

— Направи го.

Наметнатият човек наклони глава.

— Ще поддържаме връзка през обичайните канали.

— Да. През тях.

Мъжът, или жената, изчезна в нощта.

Известно време Трошача се взираше в пламъците. Той въздъхна и изпука кокалчетата на пръстите си. Разговорите с предатели винаги го изправяха на нокти. Особено предатели от Нокътя. Но сега той спадаше към същата категория. Спомни си първата си среща с морантите и как бе смазал бронята на един от тях в мечешка прегръдка. Оттогава настояваха да го назовават с това смешно име. Защо просто не го наричаха Черупката или Урко?

Опасенията на предателя Нокът отново завладяха мислите му и пред очите му изникна картина, която никога нямаше да забрави: Скинър, който крачеше по бойното поле, отблъскваше възможно най-ужасни нападения от всички страни и убиваше, убиваше, убиваше. Потръпна. Гуглата да й е на помощ, ако той отново се появи. Но не, всички проучвания показваха, че тя просто ще изпрати всички Нокти срещу тях, докато останат само кадровите. Възможно бе да умрат стотици, но накрая численото превъзходство щеше да надделее.

Така или иначе, трябваше да действат. Беше жестоко и трудно, но искаха да победят и това беше най-добрата възможност за това поколение. В известна степен той я съжаляваше, защото беше заловена в капан, който сама си бе поставила. Може би дори щеше да им бъде благодарна. И не се съмняваше, че накрая ще приеме съдбата си. Ласийн разбираше крайните, неотложни нужди. Винаги ги бе разбирала.