Завръщането на Пурпурната гвардия [bg]

През нощта един увит в дебела наметка мъж седеше до бурен огън посред пуста, камениста долина. Огнените отблясъци танцуваха по околните скали. Той седеше, слушаше далечния рев на океанските вълни и от време на време хвърляше съчки в пламъците. Изведнъж долината бе огласена от пронизително бръмчене. Той се изправи и се взря в нощното небе.

Крилато насекомо, прилично на огромно водно конче, се спусна от мрака и се приземи сред храсталаците и камъните. От гърба му бавно и внимателно слезе фигура в доспехи.

Мъжът отметна наметало и се приближи. Ръцете му висяха отпуснати до тялото — дълги, дебели и покрити с възлести мускули. Лицето му, обжарено от слънцето и набръчкано от старост, се разчупи в доволна усмивка.

— Закъсняваш, Гърбушко — широко ухилен извика той. — Но се радвам, че те виждам отново.

Пламъците позлатяваха доспехите на фигурата.

— Баща ми — Гърбушко, вече е твърде стар за подобни дълги полети, Трошач. Но той винаги ще ти бъде предан и ти изпраща своето уважение. Аз съм В’тел, първородният му син.

— Добре дошъл на моя скромен остров.

Двамата си стиснаха ръце.

— Това ли ще бъде мястото на събирането?

— Да. Островът е безопасен. Ще го използваме за складиране на припаси и за отправна точка на похода.

— Разбирам.

Известно време Златният морант, долетял чак от северен Дженабакъз, мълчаливо изучаваше мъжа с поглед. Изражението му оставаше скрито зад забралото на шлема.

— Хайде, попитай ме — рече накрая мъжът.

— Добре. Защо си тръгнал по този път? Рискуваш да… унищожиш… всичко.

— Вече не можем просто да стоим и да гледаме, В’тел. Нещата се изплъзват от ръцете ни, къс по къс. Всичко, което изградихме. Тя не разбира как трябва да бъде управлявана машината, която построихме.

— Но тя ни помогна в строенето.

Мъжът се намръщи.

— Да, това е вярно. Не съм казал, че е било лесно — отвърна той, след което махна с ръка, сякаш за да покаже, че бе време да сменят темата. — Ами Сребърните? С нас ли са?