Ноктите на Помирителя [bg]

Ако се бях опитал да сляза, да побягна или да пришпоря животното, със сигурност щях да бъда убит. Вместо това аз запазих присъствие на духа, както бях направил, когато преминахме през гробището от неизвестни мъртъвци, покрай редицата от саркофази и през гората от гигантски дървета. Останах така, както си бях, а животното, загубило водача си, намали ход, но продължи да се движи напред, докато не стигна до подиума с трона и балдахина от лози.

Балучитърът спря и трупът на водача политна напред, падайки в краката на Водалус. Наведох се напред, плеснах животното с широката страна на меча си и то коленичи.

Водалус се усмихна. Тънка усмивка, която изразяваше много неща, но на първо място — задоволство.

— Изпратих хората си да ми докарат палач — каза той. — Виждам, че са успели.

Поздравих го, държейки меча с две ръце пред гърдите си така, както ме бяха учили, че се поздравява ликуващ, дошъл да наблюдава екзекуция в Големия двор.

— Сеньор, те не са ти довели същински палач. Едно време, ако не бях аз, и вашата глава можеше да падне в току-що разкопаната земя.

Водалус се втренчи в лицето ми, вместо в меча и плаща ми, и след около минута каза:

— Да, ти си онзи младеж. Не беше ли това доста отдавна?

— Достатъчно отдавна, сеньор.

— Ще говорим за това, когато останем насаме, но сега имам обществени задължения. Застани тук. — Той ми посочи мястото, отляво на трона му.

Слязох от гърба на балучитъра, следван по петите от Йонас. Двама коняри дойдоха да отведат добичето. Ние седнахме и около час наблюдавахме как Водалус обяснява плановете си, издава заповеди, раздава награди и наказания. Огледах се наоколо и разбрах, че цялата пищност на сградите, колоните и арките, с които се хвалят хората от града, не е нищо повече от имитация от камък на стволовете и сводовете от извитите клони на дърветата. Ако имаше някаква разлика, тя беше само в цветовете, защото в града преобладаваше бялото и сивото, а тук кафявото и тревистозеленото. Тогава разбрах и защо тълпите от благородници никога не могат да подчинят Водалус. Той обитаваше най-здравата и голяма крепост, която съществуваше на Ърт, по-обширна дори и от Цитаделата, която толкова обичах.