Драконите на сломеното слънце [bg]

Тълпата възкликна, задавена от ужас и вече направо й се искаше да прегази оградата, като всеки се стремеше да намери най-доброто място за гледане, за да не изпусне момента, когато пълчищата от скелети-войни се появяват и разкъсват рицаря на парчета.

На входа се появи малка фигура. Беше прашна, мръсна, косата й изглеждаше така, сякаш я е издухал вятърът, дрехите й бяха в окаяно състояние и опърлени, а кесиите, които носеше, бяха по-скоро оплетени и съвсем неподходящи за носене пред хора. Но не беше скелет. Не беше кръвожаден вампир, нито съсухрен призрак.

Беше кендер.

Тълпата изстена от горчиво разочарование.

Кендерът надникна към ярката светлина навън и премигна полузаслепен.

— Здрасти — каза. — Името ми е… — Той направи пауза, колкото за една кихавица. — Извинете. Ужасно прашно е там вътре. Някой наистина трябва да се погрижи за чистотата. Да ви се намира носна кърпа? Изглежда съм забутал някъде моята. Е, всъщност беше на Танис, но сега едва ли ще си я иска, след като е вече мъртъв. Къде съм?

— В ръцете на закона — осведоми го Джерард, като го спипа за раменете и го повлече след себе си надолу по стълбите.

Разбираемо разстроена, задето не е станала свидетел на кръвопролитна схватка между Рицаря и Неумрелите от Гробницата, тълпата лека-полека се разпръскваше, за да се завърне към обичайните забавления, като похапване и игра на гоблинова топка.

— Това място ми е познато — заяви кендерът и още по-ентусиазирано се озърна, вместо да гледа къде го влачат, което напълно естествено водеше до това, че постоянно се препъваше. — Намирам се в Утеха. Добре! Точно тук исках да дойда. Името ми е Тасълхоф Кракундел и съм дошъл, за да говоря на погребението на Карамон Маджере, тъй че ще бъдете ли така любезен да ме заведете в Странноприемницата, понеже наистина трябва да се връщам съвсем скоро. Нали разбирате, онзи гигантски крак тъкмо се е засилил надолу — бум! — за да се стовари върху мен, а хич не ми се иска да пропускам подобно нещо и…

Джерард вмъкна ключа във вратата на оградата, завъртя го и отвори. Засили кендера пред себе си така, че почти го накара да се просне по очи.

— Единственото място, което ще посетиш днес, е затворът. Достатъчно пакости си натворил.

Кендерът жизнерадостно се изправи на крака. Въобще не беше ядосан, нито дори разстроен.

— Ужасно мило от ваша страна, че искате да ми намерите местенце за пренощуване. Не че смятам да оставам толкова дълго. Тук съм, за да говоря… — Той замълча. — Споменах ли, че се казвам Тасълхоф Кракундел?

Джерард изръмжа, напълно изгубил интерес. Отново улови здраво кендера и зачака търпеливо, докато някой дойде да го отърве от малкия негодник.

— Онзи Тасълхоф — наблегна затворникът.

Рицарят плъзна изморен поглед над тълпата и извика: