Драконите на сломеното слънце [bg]
- Автор: Уэйс Маргарет, Хикмэн Трэйси
- Серия: Войната на душите #1
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИнфоДар
- ISBN: 954-761-174-7
- Переводчик: Петр Тушков
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Драконите на сломеното слънце [bg]». Краткое содержание книги:
Слънцето напичаше, Джерард се пържеше в нажежената броня и маршируваше бавно и сериозно, отмервайки стоте крачки от левия край на Гробницата до средата й. Там двамата с другия постови се срещаха, отдаваха си чест, обръщаха се, отдаваха чест на падналите герои и поемаха по обратния път, като движенията им съвпадаха съвсем точно.
Сто крачки напред, сто крачки назад.
Отново, и отново, и отново.
За някой това може би беше голяма чест, например за мъжа, който днес даваше караул с Джерард. Рицарят беше постигнал поста си с кръв, не с пари. Ветеранът изминаваше отреденото му разстояние с леко накуцване, но гордо. И никой не можеше да го вини, че всеки път, когато заставаха лице в лице, устните му се изкривяваха презрително и враждебно.
Джерард маршируваше, а денят напредваше и тълпата ставаше все по-голяма. Мнозина бяха дошли до Утеха специално заради празника. Кендерите пристигаха на тумби, разстилаха огромни трапези по моравата, ядяха, пиеха, веселяха се и играеха на гоблинова топка или пу-за-кендер. Освен това страшно си падаха да зяпат рицарите и да ги дразнят. Ту се кривяха около постовите, ту се опитваха да ги разсмеят, гъделичкаха ги, чукаха по броните им, наричаха ги „чайници“ и „консервирано задушено“ или им предлагаха храна в случай, че са огладнели.
Джерард ут Мондар не обичаше хората. Не обичаше и елфите. Но мразеше кендерите. Определено ги ненавиждаше. Презираше ги. Мразеше всички кендери поравно, включително и така наречените „печални“ кендери, на които повечето човеци гледаха с истинско съжаление. Тези същества бяха оцелели след атаката на драконесата Малис над родните им земи. Разправяше се, че са присъствали на деяния, чиито жестокост и бездушие завинаги са променили веселия им, невинен нрав, превръщайки ги в подобие на човеци: подозрителни, предпазливи и отмъстителни. Джерард не вярваше на подобни приказки. За него всичко беше просто въпрос на поредния начин малките негодници да проврат мръсни ръчички в джобовете ти.
Кендерите бяха паразити. Можеха без всякакви проблеми да сплеснат лишеното си от кости тяло така, че да се промъкнат през всяка пролука, оставена от човешки или джуджешки строители. Поне в това младият рицар беше абсолютно уверен, така че никак не се изненада, когато някъде към края на караула, в късния следобед, чу от вътрешността на Гробницата да се разнасят пискливи викове и подвиквания като „ехоо“.
— Казвам — отново изкрещя някой отвътре, — може ли да ме пуснете? Изключително тъмно е и не мога да намеря дръжката на вратата.
Другият постови за момент обърка поредната си отмерена стъпка. После спря на място, обърна се и се втренчи изумено в Джерард:
— Чу ли това? — попита настоятелно и се намръщи към гробницата. — Прозвуча така, сякаш идва оттам.
— Какво да чуя? — отговори младият рицар, макар наистина да беше чул виковете съвсем ясно. — Въобразяваш си.
Ала никой от двамата не си беше въобразил. Виковете ставаха все по-силни. Сега към „ехоо“ и „ей!“ се добавиха усилено удряне и блъскане.
— Я, от гробницата се чуват гласове! — оповести на всеослушание едно момченце, което бе изприпкало след топката, рикоширала в левия крак на Джерард. Малкият кендер залепи нос на оградата и посочи към масивните запечатани врати: — Вътре има някой! И иска навън!
Разнородната тълпа от кендери и местни, дошли на празника, за да се наливат с пиво и да дъвчат студени пилешки крачета, мигом забравиха за хапването и игрите и се втурнаха целеустремено към оградата, за да видят какво се случва, като едва не прегазиха двамата рицари.
— Заровили са някой жив! — изпищя момиче.
Тълпата се заблъска още по-решително.
— Назад! — извика Джерард и измъкна меча си. — Това е свещена земя! Всеки, който я оскверни, ще бъде арестуван! Рандолф, отиди да извикаш подкрепления! Трябва да прочистим района.
— Дали пък не е призрак? — предположи другият рицар с разширени от страх очи. — Призракът на някой от падналите Герои е дошъл да ни предупреди за смъртна опасност.
Джерард изсумтя:
— Бардовете са ти напълнили главата с небивалици! Със сигурност е някой от малките досадници. Напъхал се е вътре и сега не може да излезе. Имам ключ от оградата. Но не зная как се отварят портите.
Ударите по вратата ставаха все по-нетърпеливи.