Петият гроб отвъд светлината [bg]

Бях забелязала. Чичо Боб беше много по-стегнат. И доста хубавичък. И знаех защо. Така си падаше по Куки, че беше нереално. Стягаше се заради нея. Беше сладко. И леко обезпокоително. Ами ако започнеха да се срещат? Ами ако се срещаха и после скъсат? Къде щях да съм аз? Избутах я към вратата.

— Добре, оставям Амбър сама днес. Тя обеща да си остане вкъщи и да си пише домашните.

— В събота? Цял ден? — Изсумтях. — Казвах същото на родителите си.

— Това е. Ще я заведа при баба й.

— Това е много далеч. Ще закъснееш за курса. Не искаш да седиш в дъното на стаята, нали? Освен това само се шегувам, тя ще е добре. Тя не е като мен. Сега върви.

— Чакай. Какво, да му се не види, е това? — Погледнах в посоката, където сочеше.

Най-новата ми картина стоеше подпряна на етажерка с книги.

— Реших да изразя чувствата си чрез изкуство. Знаеш, за новия психолог. — Сестра ми, Джема, ме уреди с психолог, за да работи над моето ПТСР. Тази картина трябваше да помогне.

— И си се чувствала склонна да убиваш?

— Чувствах се зловещо с намек за обезглавяване, трябва да свърши работа. Тези неща им изкарват акъла.

— Знаеш ли, Чарли, те наистина се опитват да ти помогнат.

— Знам, знам. Сега върви. — Мразех да го правя, но трябваше да изритам Куки през вратата, а после да я заключа зад нея. Въобще не сътрудничеше.

Обърнах се към банята, за да си взема душ и да се облека, но застанах лице в лице с още една починала жена. Само дето тази изобщо не беше като другите. Имаше дълга черна коса и носеше идентификационна табелка, привързана за връв.