Зовът на барабана [bg]

Все пак тя го бе уверила, че няма проблем да разгледа сама, докато той се преоблече и се приготви за изпълнението си.

И най-добре да насочи мислите си към това, рече си, докато закопчаваше токите на килта на кръста и хълбока си и посягаше към дългите вълнени чорапи. Той щеше да участва ранния следобед, за четиридесет и пет минути, а после имаше по-кратка солова изява вечерта. Беше намислил горе-долу кои песни да изпълни, но винаги трябваше да се има предвид и публиката. Ако са повече жени — вървяха баладите. Повече мъже — бойните песни „Килиекранки“ и „Монтроуз“, „Оръжия и барабани“. Неприличните песни вървяха, когато публиката беше добре загряла — за предпочитане след консумация на бира.

Прегъна краищата на чорапите старателно и плъзна sgian dhu с дръжка от еленов рог в десния си чорап. Върза бързо обувките. Искаше да намери Бриана, да си поговори малко с нея, да хапне нещо, да се погрижи да я настани за представлението.

Преметна карираното наметало на рамото си, закрепи брошката, сложи на колана кинжала и спорана и беше готов. Не съвсем. Спря на път за вратата.

Старите масленозелени панталони до коляно от Втората световна война му бяха спомен от баща му. Обикновено не ги слагаше, но понякога ги обуваше под килта, като защитна мярка срещу изумителната дързост на някои зрителки. Други изпълнители го бяха предупредили, но той не им повярва, докато не се убеди лично. Германките бяха най-лоши, но се оказа, че американките са на второ място по склонност към своеволия в това отношение.

Не мислеше, че тук ще има нужда от подобни мерки; тълпата звучеше доста цивилизовано и беше видял, че сцената е далеч от достъпа ѝ. Освен това извън сцената щеше да е с Бриана, а ако тя решеше да си позволи волности… Пусна обратно панталоните в торбата си, върху кафявия плик.

— Пожелай ми късмет, татко — прошепна и тръгна да я намери.