Зовът на барабана [bg]

Ако беше останала с Роджър, нямаше да забрави случилото се дори за миг. И това бе последната част от причината — последното парче от тристранния пъзел.

Беше я защитавал, беше се грижил за нея. Майка ѝ я беше поверила на неговите грижи и той оправда доверието ѝ. Но дали го беше направил заради обещанието към Клеър или защото наистина го беше грижа? Така или иначе това не беше основа за общо бъдеще, при смазващото бреме от задължения и от двете страни.

Дали имаше някакво бъдеще за тях… и точно това не можа да му пише, защото как би могла да го каже, без да прозвучи идиотски?

— Върви си, за да можеш да се върнеш и да го направиш както трябва — прошепна си тя и изкриви лице при тези думи. Дъждът още се сипеше, охлаждаше въздуха достатъчно, за да се диша леко. Сигурно беше точно преди зазоряване, но въздухът бе достатъчно топъл и по кожата ѝ изби влага; малки капчици се оформиха и плъзнаха по шията ѝ една по една, мокрейки памучната ѝ тениска.

Искаше събитията от миналия ноември да останат зад тях, да започнат на чисто. И после, когато измине достатъчно време, вероятно да се съберат отново. Не като поддържащи се участници в драмата на родителите ѝ, а като актьори в пиеса, която сами щяха да изберат.

Не, ако нещо щеше да се случва между нея и Роджър Уейкфийлд, определено щеше да е по техен избор. А като че ли сега щеше да има възможност за този избор и при мисълта за това нещо в корема ѝ потрепна от вълнение.

Тя прокара ръка по лицето си да обере дъждовната влага, и я избърса небрежно в косата си, за да укроти разхвърчалите се кичури. Щом нямаше да спи, най-добре да поработи.