Зовът на барабана [bg]

Някой се прокашля силно до Бриана. Тя се отдръпна от Роджър, за да му разкрие Гейл, която се усмихваше ангелски под русите кичури и му махаше като дете за довиждане.

— Здрастиии — рече тя. — Сигурно си Роджър, защото ако не си, Роджър вероятно ще е шокиран, когато се появи, нали?

Огледа го от глава до пети с очевидно одобрение.

— Всичко това, и дори свириш на китара, така ли?

Бриана дори не беше забелязала калъфа, който той бе пуснал на земята. Роджър се наведе да го вземе и го преметна на рамото си.

— Е, трябва да си изкарвам хляба — каза с усмивка, а Гейл притисна ръка до сърцето си в престорен екстаз.

— О, кажи го отново! — примоли се тя.

— Кое? — обърка се Роджър.

— „Изкарвам“ — каза Бриана, която преметна една от чантите му на рамо. — Тя иска да чуе „р-то“. Гейл си пада по британския акцент. О… това е Гейл. — Тя посочи примирено приятелката си.

— Да, разбрах. Ами… — Той се прокашля, погледна пронизващо Гейл и сниши глас с една октава: — Рррано зарррана росса е ррросила. Това ще свърши ли работа?

— Ще престанеш ли? — погледна я сърдито Бриана. Гейл бе започнала да се олюлява драматично към една от пластмасовите пейки. — Не ѝ обръщай внимание — посъветва тя Роджър и се обърна към вратата. Той погледна предпазливо Гейл и прие съвета на Бриана. Взе една голяма кутия, вързана с канап, и я последва през залата.

— Какво искаше да кажеш с изкарването на хляба? — попита го тя, търсеше някакъв начин да върне разговора към нормалното.

Той се засмя леко смутено.

— Ами от конференцията поемат лекциите, но не и разходите. Затова се обадих тук-там и си намерих работа, за да свързвам двата края.

— Ще свириш на китара?

— През деня сдържаният историк Роджър Уейкфийлд е безобиден оксфордски учен. А нощем намята карираната си мантия и се превръща в Роджър Макензи!

— Кой?

Той се усмихна изненадан.

— Ами понякога пея шотландски фолклорни песни, на фестивали и ceilidh — Шотландски игри и други такива. В края на седмицата ще участвам в келтски фестивал в планините, това е.

— Шотландски песни? А носиш ли килт, докато пееш? — Гейл бе изникнала от другата му страна.

— Да, всъщност нося. Как иначе ще разберат, че съм шотландец?

— Аз обожавам космати колене — каза замечтано Гейл. — Я кажи, вярно ли е, че шотландците…

— Иди да докараш колата — нареди Бриана и бързо ѝ хвърли ключовете.