Зовът на барабана [bg]

— А аз си помислих, че е инженерен термин. Добре тогава… Котката на свещеника е неуправляема котка. — Той се усмихна, когато Бри изви вежда. — Ами непослушна. Кокигодините са неуправляеми по природа.

— Добре, ще го приема. Котката на свещеника е…

— Чакай — прекъсна я Роджър и посочи. — Ето я отбивката.

Тя намали и сви от тесния път към още по-тесен, към който сочеше малка червено-бяла стрелка с надпис „Келтски фестивал“.

— Много мило от твоя страна, че ме докара чак дотук — каза Роджър. — Нямах представа колко е далече. Иначе нямаше да те помоля.

Тя го погледна развеселено.

— Не е чак толкова далече.

— Сто и петдесет мили е!

Тя му се усмихна, но леко суховато.

— Баща ми винаги казваше, че това е разликата между американеца и англичанина. Англичанинът си мисли, че сто мили са много път, а американецът си мисли, че сто години са много време.

Роджър се засмя изненадан.

— Точно така е. В такъв случай ти си американка, така ли?

— Така излиза. — Но усмивката ѝ угасна.

Угасна и разговорът. Пътуваха в мълчание известно време, чуваше се само свистенето на гумите и вятърът. Беше красив горещ летен ден, влагата на Бостън бе останала далече под тях, докато следваха лъкатушния път нагоре, към по-чистия въздух на планините.

— Котката на свещеника е смълчана котка — каза Роджър тихо. — Нещо лошо ли казах?

Тя му хвърли бърз син поглед и изви леко устни.

— Котката на свещеника е замислена котка. Не, не е заради теб. — Сви устни, когато забави зад една кола, после ги отпусна. — Не, всъщност… заради теб е, но не си виновен ти.

Роджър се скова и се обърна да я погледне.

— Котката на свещеника е загадъчна котка.

— Котката на свещеника е смутена котка. Не биваше да казвам нищо, съжалявам.

Роджър не се опита да настоява. Наведе се напред и извади термос с горещ чай с лимон изпод седалката.

— Искаш ли? — Предложи ѝ чашата, но тя направи физиономия и поклати глава.

— Не, благодаря. Мразя чай.

— Определено не си англичанка тогава — рече той и веднага съжали. Ръцете ѝ стиснаха още по-здраво волана. Тя не каза нищо, а той изпи чая си в тишина, като я гледаше.

Не приличаше на англичанка, въпреки произхода си и цвета на кожата и косата ѝ. Не можеше да определи дали разликата е само в дрехите, но всъщност не мислеше така.

Американците изглеждаха много по-… какви? Жизнени? Наситени? По-едри? Просто бяха някак повече. А Бриана Рандал определено беше нещо повече.

Трафикът стана по-оживен, забави се до пълзяща колона от коли, когато стигнаха до входа на курорта, където се провеждаше фестивалът.

— Виж — каза внезапно Бриана. Не се обърна към него, взираше се през предното стъкло към една кола с номер от Ню Джърси. — Трябва да ти обясня.

— Не на мен.

Тя вдигна червената си вежда подразнено.