Зовът на барабана [bg]

— Да не би Котката на свещеника да е малко плашлива? — попита тя и се усмихна леко.

— Котката на свещеника направо си умира от страх — каза той искрено. — Няма и да стъпи там, дори да е покрито със сардини. — Тя се засмя и напрежението между тях отслабна.

— Аз също — каза и си пое дълбоко дъх. — Но помня. Помня колко усилия положи, за да помогнеш — и после, когато… когато тя… когато мама премина… — Прехапа силно долната си устна и натисна спирачката по-силно от необходимото.

— Разбираш ли? — попита тихо. — Винаги когато съм с теб повече от половин час, всичко се завръща. Не съм говорила за родителите си над шест месеца, а още щом започнахме тази глупава игра, ги споменахме и двамата за по-малко от минута. Случва се през цялата седмица.

Тя отметна кичур червена коса от рамото си. Порозовяваше красиво, когато се развълнуваше или беше разстроена, и бузите ѝ направо пламтяха.

— Когато не отговори на писмото ми… си помислих, че може би това е причината.

— Не беше само това. — Тя прехапа долната си устна, сякаш искаше да задържи думите, но беше твърде късно. Ярка червена вълна заля деколтето над бялата ѝ тениска и тя доби цвета на доматения сос, с който обичаше да яде пържените картофки.

Той посегна през седалката и нежно отметна косата от лицето ѝ.

— Аз ужасно много си паднах по теб — избълва тя, като се взираше право напред. — Но не знаех дали си мил с мен само защото мама те помоли да се грижиш за мен, или защото…

— Защото — прекъсна я той и се усмихна, когато тя се осмели да го погледне. — Определено защото.

— О… — Тя се успокои малко и отпусна ръце на волана. — Е, добре.

Той искаше да хване ръката ѝ, но не смееше да я откъсне от волана, за да не причини катастрофа. Вместо това сложи ръка на облегалката така, че пръстите му докосваха рамото ѝ.

— Както и да е. Мислех, че… ами… мислех си, че или трябва да се хвърля в прегръдките ти, или да се разкарам оттам. Затова го направих, но не знаех как да обясня, без да изглеждам като идиотка, а когато ми писа, стана още по-зле… ето, виждаш ли, наистина изглеждам като идиотка!

Роджър разкопча предпазния си колан.

— Ще се забиеш ли в колата пред нас, ако те целуна?

— Не.

— Добре. — Той се плъзна по седалката, хвана брадичката ѝ и я целуна, бързо. Те свиха бавно от черния път към паркинга.

Тя дишаше леко, червенината ѝ вече избледняваше. Спря на паркинга, изключи двигателя и поседя за миг, загледана право напред. После разкопча колана си и се обърна към него.

Едва когато след няколко минути слязоха от колата, на Роджър му хрумна, че тя бе споменала родителите си повече от веднъж, но всъщност проблемът беше свързан с родителя, когото Бриана внимаваше да не споменава.

„Чудесно — помисли си той, като разсеяно се възхищаваше на гърба ѝ, когато тя се наведе да отвори багажника. — Тя се опитва да не мисли за Джейми Фрейзър, а ти къде я водиш, по дяволите?“ Огледа входа на курорта, където знамето на Великобритания се развяваше заедно с шотландското на летния вятър. От планината се чуваше печалната мелодия на гайди.