Warcraft - Повелителят на клановете
- Автор: Голдън Кристи
- Серия: WarCraft #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Warcraft - Повелителят на клановете». Краткое содержание книги:
Затова прецени, че засега е най-добре да се престори, че приема своето поражение.
Започна да съжалява за това свое решение почти незабавно, когато мъжете започнаха да ровят из неговите вещи.
— Доста храна има тук — зарадва се единият от тях, — и то хубава. Добре ще си похапнем тази вечер, момчета!
— Само майор Ремка ще си хапне хубаво — отвърна друг печално.
— А защо трябва да й казваме? — попита трети, награби една от баниците с месо, които Тарита беше приготвила за орка, и започна да ръфа нетърпеливо.
— Я вижте тук — възкликна първият. — Кама.
Той се изправи и отиде при Трал, който седеше безпомощен, обвит в магическата мрежа.
— Откраднал си всичко това, признай! — мъжът вдигна камата и я размаха пред лицето му. Оркът дори не мигна.
— Зарежи го, Хълт — каза най-дребният от шестимата, който изглеждаше разтревожен от нещо. Останалите бяха завързали конете си за близките дървета и бяха заети с разпределянето на плячката. Явно наистина нямаха намерение да докладват за нея на майор Ремка, която и да беше тя.
— Това оръжие ще го задържа — заяви Хълт.
— Можеш да задържиш храната, но трябва да докладваме за всичко друго, което сме намерили — отвърна дребният, твърдо решен да изпълнява своите заповеди, макар да беше видимо притеснен от това, че се противопоставя на огромния мъжага.
— И какво, ако не го направя? — попита Хълт. Трал не го хареса от пръв поглед. Войникът изглеждаше гаден и постоянно гневен, досущ като Блакмуър. — Ти какво смяташ да сториш?
— По-скоро трябва да се безпокоиш от това, което ще направя аз, Хълт — обади се един нов глас. Мъжът беше висок и строен. Не беше твърде мускулест, но Трал се бе изправял срещу достатъчно много бойци на арената, за да знае, че в боя победата се решава не само от силата, а и от уменията. По реакцията на Хълт оркът прецени, че мъжът се ползва с голямо уважение. — Правилата съществуват, за да бъдат държани орките под око. Този е първият от години насам, когото виждаме да носи човешко оръжие. Това трябва да бъде докладвано. Що се отнася до тези…
Ужасен, Трал видя как човекът започна да прелиства писмата на Тарита. Високият мъж присви сините си очи и се извърна към орка:
— Не мисля, че можеш да четеш, нали?
Останалите избухнаха в смях и от устата им се разхвърчаха трохи от баница, но човекът, задал въпроса, изглеждаше напълно сериозен. Трал се накани да отговори, но се отказа. Помисли си, че е най-добре да се преструва, че не разбира човешкия език.
Високият мъж се приближи. Трал се стегна в очакване на удар, но човекът просто приклекна и го погледна в очите. Трал отмести поглед.
— Ти. Четеш? — Мъжът посочи с пръст към него, после размаха писмата. Пленникът погледна към тях и реши, че дори орк, който не говори човешкия език, би се досетил какво го питат и поклати отрицателно с глава. Мъжът го изгледа преценяващо и се изправи. Трал не беше сигурен, че го е убедил.
— Този орк ми изглежда някак познат — каза човекът. Трал се смрази.
— На мене всичките ми изглеждат еднакви — обяви Хълт. — Големи, зелени и грозни.
— Жалко, че никой от нас не може да чете — заяви мъжът. — Обзалагам се, че тези хартийки щяха да ни кажат много.
— Непрекъснато летиш в облаците, Уарик, и затова винаги падаш от високо — отбеляза Хълт с нескрито презрение.
Уарик натика писмата обратно в торбата, издърпа камата от ръцете на Хълт и преметна празния вързоп на своето седло.
— Вземайте храната, преди да съм решил нещо друго. Хайде, да го отведем в лагера.
Трал беше очаквал да го натикат в някоя клетка и да го натоварят на каруца, както бе виждал да правят с орките едно време. Явно не му се полагаше такъв лукс. Просто завързаха въже за мрежата, която бе стегнала здраво неговите крайници, и го повлякоха зад единия от конете. Но след толкова много години на гладиаторската арена, трудно би се намерило мъчение, което да сломи орка.
Онова, което го измъчваше по-силно, беше загубата на писмата от Тарита. Имаше късмет, че никой от войниците не знаеше да чете, и два пъти по-голям, че те така и не бяха успели да открият сребърната верижка. Трал я беше държал в ръка по време на съня си и в суматохата бе успял да я пусне незабелязано в черните си гащи. Беше му останал поне този безценен подарък, който да му напомня, че някой го обича по човешки.
Пътуването се проточи цяла вечност. Най-накрая стигнаха до висока каменна стена. Уарик се провикна да ги пуснат, а после се чу скърцането на тежките порти. Войниците продължаваха да влачат Трал по гръб, така че той имаше идеалната възможност да види дебелината на стената, докато влизаха вътре. Двойка безучастни пазачи хвърлиха по един бегъл поглед към новодошлия и се върнаха към своите задължения.