Мечтаят ли роботите за електроовце?
- Автор: Дик Филип Кайндред
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлиян Стойнов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Мечтаят ли роботите за електроовце?». Краткое содержание книги:
„Добре че поне разбирам малко от опера — помисли си Рик. — Още едно предимство пред Дейв — имам по-голяма обща култура. Първо ще опитам да се справя сам с Люба и едва след това ще помоля Рейчъл за помощ. Едва ли мис Люфт ще се окаже чак такава непревземаема крепост. Полоков — ето кой беше труден. А другите нямат престава, че ги преследвам и ще мога да ги свалям един по един като патици.“
Декард насочи хелимобила към покрития с живописни орнаменти покрив на операта, ревейки с пълно гърло потпури от различни арии с измислени, псевдоиталиански текстове. Дори без помощта на емоционалния синтезатор чувстваше необичайна лекота и оптимизъм. И нетърпение за предстоящата вълнуваща среща.
9
В огромната, подобна на китова паст, зала на старата опера, сътворена от стомана и бетон, Рик Декард завари в пълен разгар шумна, многогласна репетиция. Още с влизането позна музиката — „Вълшебната флейта“ от Моцарт, последната сцена на първо действие. Робините на музата — или с други думи хорът — бяха започнали своята песен малко по-рано от необходимото и с това бяха заглушили простичкия ритъм на вълшебните звънчета.
Каква приятна изненада — той обожаваше „Вълшебната флейта“. Рик седна в мекото кресло — изглежда никой не му обръщаше внимание — и се нагласи по-удобно. Тъкмо в този момент Папагено, облечен в своите фантастични одежди от птичи пера бе присъединил гласа си към песента на Памина и двамата запяха строфите, които винаги го караха да се просълзява:
„Жалко, — мислеше си Рик, — че на света няма такива чародейни звънчета, с чиято помощ врагът ти в миг да изчезне. Наистина жалко. А Моцарт е умрял малко след написването на «Вълшебната флейта», от бъбречно заболяване. Бил е едва тридесет и пет годишен. Погребали го в гробище за бедняци, дори не поставили плоча. Интересно, предчувствал ли е тогава, че краят му е близо, че вече е използвал малкото време, което му е било отредено? Дали и моето време не изтича? — мислеше си Рик, докато наблюдаваше репетицията. — Ето, тази репетиция ще свърши, някой ден бъде преустановено и представлението, един по един ще умрат певците, ще потъне в забрава музиката, накрая ще изчезне дори името Моцарт, над всичко това ще се спусне прах. Ако не на тази планета, то на някоя друга. Не можем вечно да отлагаме неизбежния край, също както андроидите не могат вечно да ми се изплъзват, за да спечелят поне още малко време. В края на краищата ги настигам — аз, или някой друг ловец. Защото подобно на всичко останало и аз съм неделима част от разрушителната сила на ентропията. Роузен създава, а аз разрушавам. Интересно, как ли изглежда всичко това от тяхна гледна точка?“
На сцената, Папагено и Памина изпълняваха своя диалог. Декард се заслуша в думите им:
Папагено: Дете мое, какво да кажем сега?
Памина: Истината — ето какво трябва да кажем.
Рик се наклони напред, загледан в Памина. Тя беше облечена в натруфена рокля, лицето и раменете й бяха покрити с воал. Рик сведе поглед към досието пред него, след това се облегна назад доволен от резултата.
„Ето го и третият Нексъс — мислеше си той. — Това без съмнение е Люба Люфт. Каква ирония на съдбата е да й се падне тъкмо тази роля.“ За един избягал андроид истината — особено тази за самия него — беше непостижим лукс.
В този миг Люба Люфт запя и Декард откри, че е очарован от красотата на нейния глас. Певческите й умения без съмнение не отстъпваха на най-добрите майстори от неговата собствена музикална колекция. Трябваше да признае, че в работата си, онези от „Роузен“ бяха ненадминати.
И отново Рик Декард се почувства като sub specie aeternitatis — разрушителят на формата, призован от онова, което бе чул и видял тук.
„Вероятно колкото по-добре функционира тя, колкото по-добра певица е, толкова повече съм нужен аз. Ако андроидите не бяха стигали такова съвършенство, ако бяха останали на нивото на старите К-40, произвеждани от «Дирейн асошиейтс» — тогава нямаше да има нужда и от моите умения. Кога ли да го направя? — запита се той. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. След края на репетицията, тя най-вероятно ще се прибере в гримьорната.“
В края на първо действие репетицията беше временно преустановена. Диригентът обяви, последователно на английски, френски и немски, че ще продължат отново след час и половина. След това напусна сцената, а музикантите оставиха инструментите си и също излязоха. Рик бавно се надигна и пое към съблекалните, следвайки тълпата музиканти.