Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)
- Автор: Кастанеда Карлос Сезар Арана Сальвадор
- Серия: На болгарском языке #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Бучкова-Малеева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)». Краткое содержание книги:
Малко ме бе пообъркал, затова го помолих да обобщи твърдението си. Дон Хуан най-търпеливо обясни, че е използвал здрача и вятъра, за да докаже върховното значение на разликата между криенето и показването.
— Трябва да се научиш как да бъдеш достъпен и недостъпен, когато поискаш — каза той. — Така, както живееш сега, през цялото време си открит до беззащитност.
Възпротивих се. Имах чувството, че животът ми става все по-прикрит. Той отвърна, че не съм го разбрал добре и че да си недостъпен не означава да се криеш или да си потаен, а да си недостижим.
— Ще ти го кажа другояче — продължи търпеливо той. — Не е важно дали си се скрил, щом всеки знае, че се криеш. Сега твоите проблеми произлизат точно от това. Когато се криеш, всички знаят, че се криеш, а когато не се криеш, си достъпен и всеки може да те промуши.
Започнах да се чувствам застрашен и побързах да направя опит за защита.
— Не ми обяснявай нищо — каза сухо дон Хуан. — Няма нужда. Ние сме глупаци, всички ние, и ти не можеш да си по-различен. Едно време в моя живот и аз като тебе се оставях непрестанно достъпен, не можех нищо друго да върша, освен може би да плача. И точно като тебе — само това правех.
За момент дон Хуан ме измери с поглед, после шумно въздъхна.
— Все пак бях по-млад от тебе — продължи той, — но един ден ми втръсна и се промених. Един ден, да речем, когато станах ловец, научих тайната да бъда достъпен и недостъпен.
Казах му, че това негово твърдение се разминава с мен. Наистина не можех да разбера какво иска да каже с думата „достъпен“. Беше използвал испанските идиоми „ponerse al alcance“ и „ponerse en el medio del camino“ — „да се оставиш да те настигнат“ и „да се озовеш насред оживения път“.
— Трябва да се отклониш — обясни той. — Трябва да се отдръпнеш от оживения път. Цялото ти същество е там, затова няма нужда да се криеш; можеш само да си представяш, че си скрит. Да бъдеш в средата на пътя означава всеки, който минава, да вижда твоите приливи и отливи.
Интересна беше метафората му и в същото време неясна.
— Говориш със загадки — казах аз.
Той ме гледа втренчено дълго време, после си затананика. Изправих гръб и останах да седя, напрегнал слух. Знаех, че когато дон Хуан си тананика мексиканска песничка, се готви да ме налага.
— Хей! — каза той усмихнат и ме погледна изпод вежди. — Какво стана с твоята руса приятелка? Момичето, което ти наистина харесваше?
Трябва да съм го погледнал като тъпоумен. Той се разсмя с непресторено удоволствие. Не знаех какво да кажа.
— Нали ми разказа за нея? — попита той насърчително.
Не си спомнях някога да съм му разказвал за когото и да било, камо ли за русо момиче.
— Никога не съм ти споменавал такова нещо — казах аз.
— Споменавал си ми, разбира се — каза той, сякаш приключвайки спора.
Поисках да протестирам, но той ме спря, като ми каза, че няма значение как е разбрал за нея, важното било, че аз я харесвам.
Усетих как у мен се надига чувство на враждебност към него.
— Не го усуквай — каза дон Хуан сухо. — Време е да скъсаш с твоето важничене. Навремето си притежавал някаква жена, много скъпа за теб, и един ден си я загубил.
Започнах да се чудя дали някога съм разговарял с дон Хуан за нея. Заключих, че такава възможност никога не е имало. И все пак можеше да е имало. Всеки път, когато той идваше с мен в колата, говорехме безспир. Не си спомнях всяко нещо, за което бяхме говорили, защото не можех да записвам, докато шофирах. Почувствах как разсъжденията ме успокояват. Казах му, че е прав. В моя живот наистина имаше едно русо момиче, на което много държах.
— Защо не е с теб? — попита той.
— Отиде си.
— Защо?
— Имаше много причини.
— Не е имало толкова много причини. Имало е само една. Оставил си се прекалено достъпен.
Най-чистосърдечно пожелах да разбера какво иска да каже. Отново ме бе засегнал. Сякаш познаваше ефекта от умението си да ме засяга и присви устни, за да скрие дяволитата си усмивка.
— Всички са знаели за вас двамата — каза той с непоклатима увереност.
— Има ли нещо лошо?
— Страшно лошо! Тя е била много фин човек.
Изразих съвсем ясно колко противно ми е това негово опипване в тъмното, особено фактът, че винаги изказва твърденията си с увереността на човек, който е присъствал на мястото и всичко е видял.
— Но това е вярно — каза той обезоръжаващо мило. — Всичко съм „видял“. Тя беше много фино момиче.
Знаех, че е безсмислено да споря, но се ядосвах, че той докосва едно много болезнено място в моя живот, и казах, че въпросното момиче въпреки всичко не е толкова фина личност и че според мен е проявила по-скоро слабост.