Царството на злото

— Смяташ ли, че това е било предопределено още в онзи далечен ден под суровите чукари на Драконовата скала? Дали онова, което е започнало там, трябва да стигне до развръзката си тук, в Пустата земя?

— Не знам — отвърна Харкорт. — Аз нямам твоята философска нагласа. Но го чувствам и това е всичко, което мога да ти кажа.

Ходенето беше станало по-трудно, а островът пред тях сякаш се отдалечаваше, вместо да се приближава. Харкорт погледна в краката си и видя, че водата е малко над глезените им; продължи напред, макар и с по-бавно темпо. Водата сякаш ставаше по-плътна, въздухът също беше различен — по-гъст, по-малко прозрачен.

— Гай! — извика той почти шепнешком.

— Да, и аз го забелязах — отвърна абатът. — Нещо става.

Постараха се да вървят по-бързо, но всичко наоколо беше много необичайно. Водата изглеждаше лепкава като меласа, макар че, Харкорт знаеше, не това бе отговорът — той правеше също толкова големи крачки, колкото и преди, а разстоянието, което изминаваше, не беше съизмеримо с крачките му. Островът пред тях се виждаше като през мъгла, после се изясни, след това отново се замъгли и пак се изясни, макар и не така добре, както преди. От време на време се чуваше бърборенето на духовете от мочурището, но звукът беше неясен и глух, сякаш говореха във варел.

От едната му страна, от лявата — не, сега беше от дясната — нещо го наблюдаваше. Харкорт въртеше глава ту наляво, ту надясно, но не можеше да види съществото, а само мочурището, простиращо се от двете му страни. И все пак, въпреки че не виждаше нищо, чувството, че ги наблюдават, не го напускаше — някъде отляво или отдясно в калта стоеше приклекнало някакво чудовище, хилеше се злобно на онова, което ставаше, и им се присмиваше. Макар и с бавно темпо продължиха напред. Най-после наближиха острова. Може би когато достигнеха до него, всичко щеше да се оправи — отново да се върне старият, сигурен, познат свят — познатият въздух и познатата вода. Сега, дори без да обръща глава, той съзря съществото, което стоеше от едната му страна и злобно им се хилеше. Беше клекнало в тинята. Не се показваше цялото, а малкото, което се виждаше, беше неясно и деформирано, сякаш го гледаш през лошо стъкло, което разлага светлината на трептящи, вълнообразни линии. Съществото се състоеше почти само от уста и очи и беше покрито с брадавици като голяма жаба, макар че съвсем не беше жаба. Той го зърна, а после съществото изчезна. Опита се отново да го върне, но тъй като не знаеше как успя да го види, не знаеше и как да го върне. Малко се зачуди на желанието си да го върне, защото съществото изобщо не беше приятно за гледане. Но пък то трябваше да знае кой е направил тази магия, ако наистина бе магия, защото той самият не можеше да направи нищо, за да разкъса веригите и. Харкорт се зачуди как само с гледане ще може да разбере как да се освободи от магията.

Не каза нищо на абата, защото беше повече от сигурен, че няма да му повярва. Само преди малко абатът го беше нарекъл романтик и фантазьор. От друга страна, какво по-добро място за фантазии от Пустата земя? Стигнаха до острова и се изкачиха по ниския бряг. Харкорт се надяваше, че тук вече онова, което става около него, ще свърши, но остана излъган. По сушата поне, вървеше по-леко, отколкото във водата. При обикновени обстоятелства сега би седнал да си почине, но нито той, нито абатът спряха. Гай, изглежда, също усещаше нещо нередно.