Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
— Наведете се! Бързо се наведете и се скрийте!
Инстинктивно, без да знае защо трябва да се наведе и да се скрие, Харкорт приклекна до тръстиките. Обърна се към другите, Бяха приклекнали и застинали като пилета в селски двор, когато над тях кръжи сокол. Абатът сочеше към небето. Харкорт вдигна глава и ги видя — три мокри парцала на фона на синьото небе, спокойно размахващи криле. Не отиваха наникъде; кръжаха над мочурището, готови да се спуснат върху всяка жертва, която съгледат. Летяха високо — толкова високо, че приличаха на точки.
„Дракони — каза си той. — Три дракона, излезли на лов, може би същите три, които нападнаха еднорозите.“ Присви очи, за да види дали някой не е с въже на шията, но бяха твърде високо и не можа да разбере.
Времето минаваше, а драконите продължаваха да кръжат. За малко слязоха по-ниско, но после отново се издигнаха. Харкорт ги наблюдаваше и мълчаливо проклинаше. Губеха ценно време — драконите им отнемаха от времето за минаване през мочурището. Беше много важно преди мрак да прегазят през тази несигурна водна пустош. Така както вървяха нещата — криене в гъсталака, за да наблюдават еднорози, криене в мочурището, за да не ги забележат драконите, — нямаше никога да стигнат там, закъдето се бяха запътили.
Когато бяха в замъка, мислеха, че знаят с какво ще се сблъскат — огри и троли, дракони и други сили на Злото, — но сега той знаеше, че Пустата земя е нещо много по-сложно. За толкова малко време се бяха сблъскали с още две неща, за чието съществуване дори не бяха подозирали: бабуните на хълмовете и духовете в мочурището. Колко ли други изненади ги очакваха занапред?
Духовете се приближиха. Дърдоренето им до такава степен изпълни ума му, че изключи всичко друго. Думите им — ако бяха думи — не означаваха нищо.
Но после той чу една дума, която означаваше нещо. Нещо за него. Елоиз!
Той се изправи и извика високо:
— Елоиз? Какво за Елоиз?
— Клякай! — извика абатът. — Клякай, проклет глупак!
Харкорт клекна и отново погледна към небето. Драконите все още бяха там, развяващи се като мокри парцали в синевата.
ГЛАВА 11
Накрая драконите отлетяха на изток. Нямаше начин да се разбере дали търсеха тях, или просто бяха излезли на лов.
Харкорт не видя кога си бяха отишли — не ги следеше. Беше се сгушил във водата до тръстиките и в ума му ехтеше само една дума: Елоиз! Елоиз! Елоиз! И през цялото време долавяше с периферното си зрение, всъщност, без да вижда, облака от невидими духове, който се беше събрал над него, потрепваше във въздуха, въртеше се и дърдореше. Опита се да разговаря с тях — говореше им и ги викаше наум, без да произнася нито дума.
„Кажете ми — викаше той, — кажете ми какво знаете за Елоиз. Какво става с нея?“ И разбираше ужасен, че ако на място като това дойде новина от Елоиз и ломотещите духове на мочурището му я съобщят, той ще се отдръпне от нея. „Нечиста — помисли той, — нечиста!“ Невъзможно беше тя да е тук, тя не бе умряла тук, а отвъд реката, в замъка Фонтин.
Въпросите и учудването го изплашиха. Той наведе глава, затвори се в себе си, откъсна се от действителността, от яркото слънце, от вонящата вода, от шумоленето на тревата и тръстиката, от заплахата на кръжащите дракони.
Харкорт не я искаше тук, в това вонящо блато. А искаше ли я въобще? При тази неканена мисъл, промъкнала се отнякъде в съзнанието му, той настръхна. Ужаси се от това, че може дори да си го помисли.
Вече не си спомняше лицето и — вятърът винаги духаше кичури коса върху него. Когато гледаше книгата, не можеше да си спомни думите, които му беше казала, когато му я подари; не можеше да вижда пръстите и, прелистващи страниците. Тя си беше отишла от него, беше се оттеглила с годините.
„Боже мой — каза си той ужасен, — мили Боже, забравил съм я!“
„Скъпи Боже — молеше се Харкорт, — не и позволявай да бъде тук. Не и позволявай да ми говори. Ако е тук и я срещна, ще се отвърна от нея и това ще съкруши и нейното, и моето сърце. Ние не можем да се срещнем на такова отвратително място. Когато отново се срещнем, ако изобщо се срещнем, това трябва да стане на красиво и приятно място — на ливада с много нацъфтели, полюшвани от вятъра цветя. Не тук, Господи, не на такова място.“