Царството на злото
- Автор: Саймак Клиффорд Д.
- Язык: болгарский
- Переводчик: Георги Спасов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царството на злото». Краткое содержание книги:
Островът беше гол с изключение на малката горичка в единия край. Имаше обаче пътека и те тръгнаха по нея, докато пред тях не се откри друга водна повърхност, подобна на езеро. Далеч напред над водата стърчеше нещо подобно на бели скали.
Щом стъпиха във водата, усетиха промяната. Това отново беше обикновена вода; въздухът пак беше ясен. Но следващият остров, който представляваше грамада от камъни, бе по-далеч, отколкото им се беше сторило. Абатът въздъхна дълбоко и този звук сякаш окончателно разтури магията.
— Слава тебе, Господи — каза той пламенно. — Най после се измъкнахме от този кошмар.
Направиха още няколко крачки във водата и нищо не се промени. Светът си оставаше нормален. После се обърнаха и видяха Йоланда и Нъли. Нъли тъкмо влизаше във водата.
— Знаете ли какво беше това? — попита ги абатът.
— Малка магия — кимна Йоланда. — Не знам откъде дойде.
— Само леко предупредително потупване по рамото — каза Нъли. — Просто, за да ни се напомни какво ни очаква.
— Сега, изглежда, сме свободни — каза Харкорт. — И е най-добре да не губим време. Слънцето вече е много ниско, за да успеем да достигнем другата страна преди мръкване. Най-доброто, което можем да направим, е да се доберем до онзи скалист остров и да пренощуваме там.
— Загубихме цели два дни, за да изминем не повече от две левги — каза абатът. — С това темпо никога няма да стигнем там, закъдето сме тръгнали.
— Ще стигнем — каза Нъли. — Защото сме длъжни да стигнем. Освен това останалата част от пътя няма да е в мочурище.
Тръгнаха към скалистия остров. Слънцето беше съвсем ниско и се спускаше, зад тъмносинята линия на западните хълмове. Здрачаваше се. Нощните птици започнаха да пеят, в небето се появиха ята патици, търсещи къде да прекарат нощта. Над водата падна мъгла. На изток изгря бледата луна.
Духовете отново дойдоха и на моменти Харкорт мислеше, че ги вижда, макар че не беше сигурен дали това са духове, или само валма мъгла. Бърборенето им беше неразбрано също както преди, но от време на време в него се различаваше плачлива молба за помощ или едва доловимо предупреждение. И никакво споменаване на името Елоиз — вече не беше и сигурен дали изобщо го е чул, или само си е въобразил.
— Никога досега не са ми правили магия — каза абатът. — Трябва да призная, че усещането беше странно. Някой от вас по-рано изживявал ли е такова чувство? За теб, Чарлз, знам, че не си, но другите?
— Никога — отвърна Йоланда. — Но веднага се сетих, че е магия.
— На два пъти съм бил докосван от магия — каза Нъли. — И в двата случая много по-лоша от тази. Тази беше слаба, сякаш само упражняване в магическо въздействие. Като че ли някой магьосник е решил да се възползува от възможността малко да се поупражни.
— И аз почувствах същото — обади се Йоланда. — Че целта и не е да ни стори нещо лошо.
— Мили Боже! — възкликна абатът. — Да не би да искате да кажете, че наоколо клечат магьосници и дебнат пътешествениците, та да се поупражняват и да усъвършенстват магьосническите си способности?
— В Пустата земя нищо не трябва да ни учудва — отвърна Йоланда.
— И не се страхуваш? Знаела си го и пожела да дойдеш с нас, за да ни служиш за водач?
— Страхувам се — каза Йоланда. — Но аз имам дарбата да откривам навреме опасностите, така че да могат да се вземат мерки. Знаете, че понякога пътувам в тази страна.
— Да, ти ми каза — отвърна Харкорт. — Но се чудя защо го правиш.
— Не съм сигурна, че мога да обясня — призна Йоланда. — Но тук има нещо, което ме привлича. Някакво усещане за живот и тайна, които имат връзка с мен.
Най-после стигнаха скалистия остров и се покатериха по брега. Отдалече той изглеждаше бял и сега видяха, че наистина е такъв. Камъните бяха бели и големи; сякаш някой беше изсипал по средата на мочурището гигантска каруца мрамор. Лежаха в чуден безпорядък, точно както биха лежали, ако наистина бяха изсипани от каруца. Някои бяха нащърбени, други гладки като че издялани с длето.
Поседяха върху камъните, загледани във водата, която бяха прекосили. Мракът се сгъстяваше, но все още можеха да различават острова с дърветата като тъмно петно върху осветената от луната повърхност на мочурището. Накрая Харкорт се размърда и каза: