Знакът на пламъка
- Автор: Морел Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цеца Михайлова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Знакът на пламъка». Краткое содержание книги:
— Правилно ли постъпих, синьорита?
— Абсолютно. Ще идвам само при вас.
Звънчето я изпрати. Оглеждайки улицата за такси, Тес внезапно усети, че очите й търсят и друго.
Човекът, когото продавачът описа, прилича на Джоузеф. Но Джоузеф е мъртъв!
Тогава как?
Докато махаше за такси и се вмъкваше в колата, Тес се улови, че е възприела навика на Джоузеф. Оглеждаше се неспокойно на всички страни, за да провери дали някой не я следи.
Отмъстителните фурии
Летище „Ла Гуардия“
Мрачният пътник на задната седалка в таксито се опитваше да не изпуска от поглед другото такси десет коли по-напред. Той беше тридесет и осем годишен, среден на ръст, с кестенява коса и банални черти на лицето, тъй невзрачен, че никой не успяваше да го запомни. Носеше обикновен, нескъп костюм, бяла риза и връзка на дискретно райе. Куфарчето му беше като хиляди други.
— Коя линия? — попита шофьорът.
Пътникът се поколеба, наблюдавайки следваното такси.
— Хей, приятел, коя линия, питам?
— Един момент да видя билета.
Отпред другото такси сви вдясно от рампата, заобиколи и ускори към паркинга. Минаха покрай табела с надписи „Совалка Тръмп“, „Делта“, „Норт-Уестърн“, „Совалка ПанАм“.
— Надясно — каза пътникът.
— Коя линия? — повтори шофьорът.
— Още не съм проверил билета.
Взирайки се напред, пътникът забеляза, че интересуващото го такси заобиколи паркинга, отмина табелите на „ПанАм“, „Делта“ и „Норт-Уестърн“ и приближи обширен нов корпус с червен надпис „Совалка «Тръмп».
— Спри ей там — каза пътникът.
Когато шофьорът спря зад колата пред терминала, пътникът вече беше проверил таскиметъра, добави таксата от моста и 20 процента бакшиш, мушна няколкото банкноти на шофьора и като грабна куфарчето си, изхвръкна от колата. Насочвайки се към автоматичната стъклена врата, той хвърли разсеян поглед наляво към жената, която плати на таксито и понесе куфара си към съседната врата.
Влязоха едновременно в сградата на терминала и се движеха почти успоредно един на друг, разделени от тълпа пристигнали пътници. Невзрачният мъж изчака край група скучни бизнесмени, като се преструваше, че проверява билета си, докато наблюдаваше как жената се нарежда на опашката пред едно гише.
Опашката се движеше бързо — компанията гарантираше незабавно обслужване — и въпреки това жената нервничеше. Когато дойде нейният ред, тя бързо извади кредитна карта, подписа ваучера, грабна приготвения билет и хукна към изхода.
«Отлично!» — помисли си хамелеонът. Той свърна надясно през тълпата, следвайки обекта си. Когато стигна пункта за проверка на безопасността, тя вече беше отвън. Според правилата, за да мине, трябваше да представи билет. Но това не беше проблем. Хамелеонът носеше винаги един фиктивен, а и от опит знаеше, че служителите тук рядко си правеха труд да искат билет.
Постави куфарчето си на лентата към скенера. Униформеният служител го покани с жест към детектора за метал. По навик при работа не носеше нищо метално, дори монети или тока на колана. Часовникът му бе пластмасов. Детекторът остана безмълвен. Той премина отвъд и пое куфарчето си. Разбира се, то също не съдържаше нищо, което да възбуди подозрение. Само безинтересни документи. И никакво оръжие. В края на краищата неговата специалност беше проследяването. Нямаше нужда от оръжие, макар че в редки моменти се случваше непредвидени обстоятелства да го заставят да се отбранява — тогава бойното му изкуство впечатляваше на фона на невзрачния ръст и тегло.
Той ускори ход и се изкачи по ескалатора — просто един бизнесмен, забързан за самолета.
Пред него на просторното горно ниво жената крачеше още по-бързо. Той не желаеше да я настига, а само я държеше в полезрението си. Погледна часовника си — шест без пет. Видя я как подава бордната си карта и изчезва в тунела към самолета.
Мъжът почака, докато затвориха вратата към тунела, после през прозореца проследи отделянето на стълбата от самолета. Но и това не му беше достатъчно. Опитът го бе научил, че трябва да чака, докато самолетът излети.
Пет минути по-късно той призна дължимото на «Тръмп». Совалката излетя точно по разписание.
— Извинете — обърна се към съпровождащата стюардеса, — по кое време пристига във Вашингтон? — И усмихнато благодари, като чу отговора.
Оставаше да направи само още едно. Упъти се към редицата телефони и набра междуградски номер.
— Питър, тук е Робърт.
И двете имена бяха фалшиви, в случай че — колкото и малко вероятно да е това — телефонът се подслушва или има някой наблизо. Никога не разчитай на късмета.